— Браво — казах аз. — Браво.
— Надявам се на следващата сутрин да не се е събудил така, както се чувствах аз. Не останах при него дълго, защото знам, че не е хубаво да виждаш змии, когато си в това състояние. Поне Растов твърди така. Последния път аз видях хора — онези пътуващи цигани. И теб, разбира се.
— Колко други гроба има до онази гробница?
— Два. Единият е на югозапад, а другият — на югоизток.
— Искам да ги видя.
— Ще те заведа. Онзи на югозапад е по-близо. Да отидем първо там.
Тръгнахме през някаква местност, която не бях посещавал дотогава. След време стигнахме до малко гробище с ръждясала ограда. Портата не беше заключена и яз я бутнах, за да се отвори.
— Оттук — каза Негасена вар и аз я последвах. Въведе ме в малък мавзолей до една върба с оголени клони. — Камерата вдясно е отворена и вътре има нов ковчег.
— Графът в него ли е?
— Не би трябвало. Според Игличката, щял да спи в другия.
Въпреки това влязох и заопипвах с лапа капака на ковчега, за да открия начин да го отворя. Когато най-накрая го открих, той се отмести лесно. Вътре нямаше нищо, освен няколко шепи боклук.
— Прилича ми на истински — казах аз. — Заведи ме при другия.
Тръгнахме към по-далечния гроб и пътьом попитах:
— Игличката каза ли ти, кога са установени тези гробове?
— Преди няколко седмици — отвърна Негасена вар.
— Преди тъмното на луната?
— Да. Изрично го подчерта.
— Това ще унищожи изчисленията ми — казах аз. — А всичко се бе подредило толкова добре!
— Съжалявам.
— Сигурен ли си, че ти е казал точно това?
— Напълно.
— Проклятие!
Слънцето грееше ярко, макар че имаше облаци — независимо от гъстите кълба над къщата на Добрия доктор далеч на юг — и се усещаше хапещия северен вятър. Вървяхме, заобиколени от цветовете на есента — кафяво, червено, жълто — и земята беше влажна, макар и не подгизнала. Вдъхнах миризмата на гора и земя. Някъде в далечината от един комин се виеше дим. Замислих се за Старите богове и се зачудих как ли биха променили нещата, ако се отвори пътят за завръщането им. Светът би могъл да бъде добро или отвратително място и без свръхестествена намеса — бяхме изработили свои собствени начини да правим едно или друго, да определяме доброто и злото. Някои богове са добри като идеали, към които трябва да се стремим, а не като конкретни цели, които да постигаме тук и сега. Що се отнася до Старите, не виждах никаква полза от това да имаш вземане-даване с тези, които са върховно трансцедентални. Предпочитам да държа подобни неща в абстрактни, платонически царства и да не се занимавам с физически присъствия… Вдъхнах миризмата на дим, торф и гнили, съборени от вятъра ябълки, може би все още влажни от утринната роса в някоя овощна градина, видях ятото птици, отправило се на юг. Чух къртица, която ровеше под краката ми.
— Растов всеки ден ли пие така? — попитах.
— Не — отговори Негасена вар. — Започна в нощта на смъртта на луната.
— Линда Ендърби беше ли при него?
— Да. Говориха дълго за поезия и за някакъв човек на име Пушкин.
— Знаеш ли дали е погледнала иконата на Алхазред?
— Значи знаеш, че я притежаваме? Не, пиян или трезвен, той не я показва на никого. Докато не дойде времето да я използва.
— Когато те търсих, го видях да държи нещо, което приличаше на икона. Дървена, около десет на двайсет сантиметра, нали?
— Да. Днес той я извади от скривалището. Когато се почувства особено потиснат, твърди че го освежавало да "отиде до бреговете на Хали и да погледа пресъздаването на разрухата, а после да помисли върху ползата от всичко това.
— Това би могло да се тълкува като твърдение на затварач — отбелязах аз.
— И аз понякога те мисля за такъв, Смрък.
Погледите ни се срещнаха и аз спрях. В някои моменти трябва да се рискува.
— Аз съм — казах.
— Проклятие! Значи не сме сами!
— Хайде да си мълчим за това. Предлагам повече да не повдигаме темата.
— Но поне можеш да ми кажеш дали не е и някой от другите.
— Не мога — отвърнах.
Отново тръгнах напред. Малък скок напред, малка спечелена победа. Минахме покрай две крави, които пасяха с наведени глави. Откъм къщата на Добрия доктор се разнесе тътен. Погледнах наляво и видях моя хълм — този, който бях нарекъл „Кучешко гнездо“.
— Този по на юг ли е от другия? — попитах аз, когато свихме по една пътека, която водеше в тази посока.
— Да — изсъска Негасена вар.
Опитвах се да си представя как ли би изглеждала схемата, като взема под внимание тези нови местожителства. Дразнеше ме непрекъснато да откривам и губя кандидати за център. Струваше ми се, че силите си играят с мен. А и ми беше особено трудно непрекъснато да се отказвам от нещо, което ми се е струвало много подходящо.