— Здрасти, нещо.
Хръц, хръц.
— Какво ще кажеш да ме пуснеш, а?
— Не става.
— Ще дойде и моят ден.
— Но няма да е днес.
Както обикновено. Всичко изглеждаше наред.
— Какво ще кажеш за едно коли? Обичаш ли рижите?
— Все още не го правиш, както трябва. Довиждане.
— Кучи син!
Проверих всички врати и прозорци отвътре, а след това излязох през персоналния си изход, докато господарят ми Джак спеше или почиваше в затъмнената стая. Проверих всичко и отвън. Не открих изненади от типа на тези, за които разговаряхме онзи ден с Грималкин. Открих нещо друго — до къщата, под едно дърво, имаше следа от лапа, по-голяма от моята. Дъждът бе отмил всички останали стъпки, а също и присъщата миризма. Направих голяма обиколка, за да потърся други улики за натрапника, но не открих нищо повече. Старецът, който живее нагоре по пътя, си беше в двора и жънеше имел от едно дърво с малък, блестящ сърп. На рамото му седеше катеричка. Това беше ново развитие на нещата.
Обърнах се към катеричката през живия плет:
— И ти ли си в Играта?
Тя се премести на по-близкото рамо на човека и се втренчи в мен.
— Кой се интересува? — избърбори след малко.
— Наричай ме Смрък — отвърнах аз.
— Наричай ме Лъжльо — отговори катеричката. — Да, предполагам, че сме вътре. Пак в последния момент… бързай, бързай…
— Отварач или затварач?
— Нелюбезно! Колко нелюбезно е да зададеш такъв въпрос! Знаеш това!
— Просто реших да опитам. Можеше да си новак.
— Не съм чак такъв новак, че да издам каквото и да било. Толкоз по въпроса.
— Добре.
— Чакай малко! Участва ли една черна змия?
— Сега ти искаш от мен да издам нещо. Все едно. Да, участва. Негасена вар. Пази се, господарят й е луд.
— А не са ли всички?
Засмяхме се и аз изчезнах.
Тази вечер излязохме пак. Минахме по моста и вървяхме дълго, дълго. Вкиснатият детектив и неговия закръглен придружител също бяха излезли, като вторият накуцваше заради приключението онази вечер. В мъглата се разминахме с тях два пъти. Тази вечер Джак носеше жезъла — трябваше да застанем с него в центъра на града и да уловим пределен звезден лъч в кристален съд, точно когато часовниците ударят дванайсет. Течността в съда веднага засвети с червеникава светлина и някъде в далечината се разнесе виене. Никой не знаеше. Дори не бях сигурен, че е куче. Произнесе една единствена дума на езика на моя род — едно дълго, изстрадано: „Изгубе-е-е-н“. Като го чух, козината ми настръхна.
— Защо ръмжиш, приятелю? — попита ме Джак.
Поклатих глава. Не бях сигурен.
5-и октомври
Закусих по тъмно и направих обиколката на къщата. Всичко беше както трябва. Господарят ми спеше, така че излязох да побродя в околността. Денят нямаше да настъпи много скоро.
Отидох оттатък хълма, до къщата на Лудата Джил. Беше тъмно и тихо. Реших да тръгна към паянтовото жилище на Растов, но в този момент долових миризма и потърсих източника й. Върху стената на двора лежеше неподвижно някаква малка форма.
— Грималкин? — извиках аз. — Спиш ли?
— Никога изцяло — долетя отговорът. — Подремването е полезно. Какво търсиш тук, Смрък?
— Проверявам една своя идея. Тя не засяга теб или твоята дама изцяло. Сега ще отида до къщата на Растов.
Изведнъж котката изчезна от стената. В следващия миг се оказа близо до мен. Зърнах жълтия отблясък на очите й.
— Ще дойда с теб, ако не е нещо тайно.
— Ами ела.
Походихме малко и след това попитах:
— Всичко спокойно ли е?
— При нас — да. Но чух че наскоро в града е станало убийство. Твое дело ли е?
— Не. Бяхме в града, но работата ни беше друга. Къде чу за това?
— Нощен вятър се отби. Поговорихме. Беше прелетял реката, за да ходи в града. Някакъв мъж бил разкъсан на парчета, сякаш от особено злобно куче. Помислих си, че може да си ти.
— Не съм аз, не съм аз.
— Ще има още подобни неща, предполагам, докато другите търсят съставките си. Това ще настрои хората враждебно и улиците ще са по-добре охранявани до голямото събитие.
— И аз мисля така. Жалко.
Стигнахме до къщата на Растов. Вътре се виждаше светлинка.
— Работи до много късно.
— Или до много рано.
— Да.
В мислите си се върнах обратно до дома, след това тръгнах през полето към фермата, която обитаваха Морис и МакКаб. Грималкин продължи с мен. Започна да изгрява част от луната. Облаците се плъзгаха безшумно по небето, а светлината ги гъделичкаше по коремите. Очите на Грималкин блестяха.
Когато пристигнахме, застанахме сред високата трева. Вътре светеше.
— И тук работят — отбеляза тя.
— Кой? — долетя гласът на Нощен вятър от покрива.