Най-накрая стигнахме до нещо, което ми приличаше на семейна градина. Само че семейството, на което принадлежеше, си бе отишло отдавна. На върха на близкия хълм се виждаше полусрутена къща. Всъщност стояха само основите. Когато Негасена вар ме заведе в обраслото с буренак гробище, от чиято ограда бе останала само източната част, при това килната на една страна, разбрах, че семейството е отдавна погребано.
Поведе ме между високите треволяци към една масивна каменна плоча. Около нея личаха следи от скорошно копане. Самият камък бе леко отместен, така че откриваше малък процеп, през който трябваше да се промуша.
Мушнах носа си вътре и подуших. Прах.
— Искаш ли да проверя? — попита Негасена вар.
— Ще слезем и двамата — отвърнах аз. — След като бих толкова път, искам да погледна лично.
Вмъкнах се през отвора и се спуснах по няколко неравни стъпала. Най-долу имаше локва, която прескочих. Имаше и други и не беше възможно да избягна всичките. Бе тъмно, но все пак успях да различа очертанията на отворен ковчег, поставен на издигната платформа. Един друг бе отместен встрани, за да се отвори достатъчно място.
Приближих се, за да подуша. Не знам какви миризми очаквах да усетя. В нощта, когато се срещнахме, Графа нямаше миризма — много объркващ факт за същество с моя темперамент и нюх. Когато се приближих и очите ми свикнаха с тъмнината, се зачудих защо ли е оставил капака отворен. Струваше ми се много неуместно за някой като него.
Изправих се на задни лапи и надникнах вътре.
Негасена вар застана наблизо и попита:
— Какво има?
Разбрах, че съм издал нещо като въздишка.
— Играта става по-сериозна — отвърнах аз.
Пропълзя по капака и застана отгоре, подобно на египетска маска.
— Оу! — възкликна тя тогава.
Вътре лежеше скелет, положен върху дълга черна пелерина. Беше облечен в черен костюм, сега в безпорядък и отворен отпред. От гърдите стърчеше голям дървен клин, леко наклонен, който в долния край стигаше до гръбначния стълб. Наоколо имаше значително количество прах.
— Изглежда новото му обиталище не е било толкова тайно, колкото си е мислил — отбелязах аз.
— Чудя се дали е бил отварач или затварач — обади се Негасена вар.
— Отварач, предполагам. Но сигурно никога няма да научим със сигурност.
— Кой, според теб, го е заковал?
— Нямам представа все още — казах аз и слязох долу. Започнах да оглеждам цепнатините и дупките по стените. — Виждаш ли Игличката някъде наоколо?
— Не. Смяташ ли, че са пипнали и него?
— Възможно е. Ако го видя, има какво да го попитам.
Изкачих се по стъпалата и излязох на светло. Тръгнах към дома.
— Какво ще стане сега? — попита Негасена вар.
— Трябва да направя обиколката си.
— Ще чакаме ли да се случи пак?
— Не. Ще проявяваме предпазливост.
Изтичахме и запълзяхме към домовете си.
Джак бе излязъл. Аз свърших работата си в къщата и излязох да потърся Грималкин, за да й разкажа за последните събития. Изненадах се, защото заварих Джак да разговаря с Лудата Джил пред задния й вход. В ръка носеше чаша захар, която изглежда бе взел от нея на заем. Когато приближих, той свърши разговора и тръгна да си върви. Грималкин не се виждаше никъде наоколо. Докато водех Джак към дома, той ми каза, че много скоро може би ще се наложи да отидем до града за някои продукти от земен характер.
По-късно, докато все още търсех Грималкин, застанах отред и в това време изтрополя каляската на Големия детектив, все още маскиран като Линда Ендърби. Погледите ни се срещнаха за няколко секунди. След това отмина.
Влязох вътре и поспах.
Събудих се привечер и направих обиколката си. Нещата в огледалото все още бяха скупчени и леко пулсираха. Дефектът на стъклото ми се стори малко по-голям, макар че това би могло да е заблуда на паметта или резултат на въображението ми. Все пак реших в близко време да обърна внимание на Джак върху него.
Хапнах, пих вода и отново излязох. Този път попаднах на Грималкин. Спеше на стъпалата пред къщата ни.
— Здрасти — поздравих аз. — Търсих те днес. Липсваше ми.
Тя се прозина и протегна, после изчисти лапите си.
— Нямаше ме. Проверявах къщата на викария.
— Влезе ли вътре?
— Не. Но погледнах във всички възможни дупки.
— Научи ли нещо интересно?
— На бюрото в кабинета си викарият държи череп.
— Memento mori — отбелязах аз. — Църковните служители понякога си падат по такива неща. Може да го е заварил като част от обзавеждането.
— Оставен е в купата.
— Купа?
— Купата. Старата петостенна купа, за която говорят.