— О!? — значи неправилно бях сметнал, че това пособие е у Добрия доктор. — Ако можеш да ми кажеш къде са двата жезъла…
Тя ме изгледа странно и продължи да се чисти.
— Наложи се да се изкача по външната стена.
— Защо?
— Защото чух някой да плаче на горния етаж. Изкачих се и надзърнах през прозореца. Висях момиче на легло. Беше със синя рокля и оковано за глезена с дълга верига. Другият край беше прикрепен за леглото.
— Кое беше момичето?
— Малко по-късно срещнах Текела. Не мисля, че гореше от желание да разговаря с котка, но все пак я убедих да ми каже, че момичето е Линет, дъщеря на покойната съпруга на викария от предишния й брак.
— Защо я е оковал?
— Според Текела, за наказание, защото се е опитала да избяга.
— Много подозрително. На колко години е?
— На тринайсет.
— Да. Подходяща възраст. Жертвоприношение, разбира се.
— Разбира се.
— Ти какво й разказа в замяна за информацията?
— За едрия човек, когото срещнахме снощи, и за възможността циганите да са свързани с Графа.
— Искам да ти кажа нещо за него — прекъснах я аз и описах разузнаването си с Негасена вар.
— Независимо на чия страна е бил — отбеляза Грималкин, — не мога да кажа, че съжалявам, задето вече го няма. Тръпки ме побиваха от него.
— Срещали ли сте се?
— Видях го една нощ, когато излизаше от първия гроб. Бях се качила на едно дърво, за да го наблюдавам. Сякаш изтече отвътре, като че ли нямаше никакви мускули — измъкна се, както умее да прави Негасена вар. После застана неподвижно и вятърът плющеше в пелерината му. Огледа се, сякаш целия свят беше негов и се чуди коя част от него ще го забавлява най-добре за момента. И се засмя. Никога няма да забравя този звук. Отметна глава назад и пролая… не, не както правиш ти, освен ако не лаеш по особен начин преди да изядеш нещо, което не иска да бъде изядено, и това ти доставя удоволствие. След това тръгна и не можех да повярвам на очите си… Заемеше различни форми, беше различни неща, плющящата пелерина… Дори заставаше на различни места едновременно. После изчезна. Пелерината му се понесе на лунната светлина… не мога да кажа, че бях нещастна, задето си отиде.
— Не съм присъствал на нещо чак толкова драматично — казах аз, — но съм го виждал от много близо. Бях впечатлен. Текела каза ли ти още нещо, освен за Линет? — попитах след това.
— Изглежда всички смятат ремонтираната къща за център. Викарият й казал, че някога на това място имало голяма църква, която била разрушена от последния Хенри, за да покаже на останалите, че не се шегува.
— Мястото се оказва толкова подходящо, че чак се ядосвам на лошия вкус на Графа да обърка всичките ми изчисления.
— Успя ли да определиш новото място?
— Не още. Ще се заема съвсем скоро.
— Ще ми го покажеш ли?
— Когато го установя, мога да те взема с мен — предложих.
— Кога ще стане това?
— Може би утре. Сега имам намерение да отида да видя циганите.
— Защо?
— Понякога са много шарени. Ако искаш, ела.
— Ще дойда.
Тръгнахме по пътя. Небето отново беше ясно и обсипано със звезди. Когато наближихме къщата на Лари, дочух далечна музика. Малко по-нататък се виждаха отблясъци от огньове. След още малко успях да различа звуци от китара, цигулка, дайре и барабан. Най-накрая стигнахме и се скрихме под една каруца, откъдето можехме да наблюдаваме. Надуших други кучета, но вятърът духаше срещу нас, така че не ни обезпокоиха.
Няколко възрастни циганки танцуваха и изведнъж се разнесе песен, наподобяваща виене. Музиката беше вълнуваща, движенията на танцьорките — стилизирани, като стъпките на дългокраките птици, които бях виждал в топлите страни. Горяха много огньове и от някой от тях се носеше миризма на готвено. Гледката принадлежеше колкото на мрака, толкова и на светлината и виенето доста ми допадна — казвам го като познавач на подобни неща. Наблюдавах известно време, запленен от звуците, от ярките цветове на облеклата на танцьорките, от движенията им.
Изсвириха няколко мелодии, а след това цигуларят вдигна инструмента си напред и го посочи на група зрители. Чух възражения, но той настоя и най-накрая една жена излезе на светлото. Едва след малко разбрах, че е Линда Ендърби. Очевидно Големия детектив бе решил да направи още едно светско посещение. Едва сега различих в тъмнината ниския, прегърбен силует на придружителя му.
След няколко протеста той пое цигулката и лъка, докосна струните и я улови като човек, който познава инструмента добре. Вдигна лъка, изчака малко и засвири.
Биваше го. Не свиреше циганска музика, а някаква стара фолклорна мелодия, която бях чувал и преди. Веднага след нея изсвири още една, в няколко вариации. Продължаваше да свири и всичко ставаше все по-неземно…