— Какво е то? — попита Грималкин.
— Не знам. Просто не е наред. Преди поне имаше интересни, приемливи възможности, а сега… нищо. Само поле ма юг и леко на запад.
— Другите възможности се оказаха погрешни — каза тя и се приближи, — независимо, че бяха интересни. — Качи се на близкия камък. — Къде е?
— Ей там — казах аз и посочих няколкото дървета, скупчени на склона.
Тя се вгледа натам.
— Прав си. Мястото не изглежда особено обещаващо. Сигурен ли си, че си изчислил правилно?
— Проверих два пъти.
Дъждът изведнъж се засили и тя се скри под камъка. Последвах я.
— Предполагам, че трябва да отидем до там — каза Грималкин след малко. — След като спре дъждът, разбира се.
Тя започна да се ближе. Поколеба се.
— Хрумна ми нещо. Скелетът на Графа. Големият пръстен все още ли беше на ръката му?
— Не — отвърнах. — Този, който му е видял сметката, явно го е взел.
— Тогава този някой сега е двойно надарен.
— Вероятно.
— А това го прави по-силен, нали?
— Само в техническо отношение. Може да го направи и по-уязвим.
— Техническото отношение не е без значение.
— Така е.
— Игрите винаги ли стават объркани на даден етап? Винаги ли настъпва хаос в мислите, идеите и стойностите на участниците?
— Винаги. Особено, когато събитията започват да идват едно след друго и да се ускоряват към края. Създаваме нещо като водовъртеж около себе си единствено благодарение на факта, че сме тук и правим някои неща. Твоето объркване може да те препъне. Объркването на някой друг може да те спаси.
— Искаш да кажеш, че бъркотията се неутрализира?
— До голяма степен, струва ми се. Докато дойде края, разбира се.
Някъде наблизо проблесна мълния, разнесе се и тътен. Бурята на Добрия доктор се разпространяваше. Изведнъж вятърът промени посоката си и от небето се изля порой.
Изскочихме от убежището си и се скрихме под по-голям камък.
Както си седяхме там, нещастни по начина, който е характерен за намокрения, изведнъж погледът ми бе привлечен към каменната повърхност. Може би станали видими заради влагата, сега няколко неравности и надраскани места ми се сториха нещо повече от това.
— Надявам се цялата им шайка да оцени неприятностите ни — каза Грималкин. — Нярлатхотеп, Чтхулу и всички останали, чиито имена не се произнасят. Ще ми се да вършех някоя обикновена дребна работа, като например да ловя мишки на жената на някой фермер…
Да, това бяха символи от някакво непознато за мен писмо. Изрязани в камъка и станали почти неразличими с времето. Сега камъкът бе потъмнял от стичащата се вода и отново бяха станали контрастни. Вгледах се и ми се сториха още по-ясни.
После се отдръпнах назад, защото започнаха да излъчват бледа светлина.
— Смрък — повика ме Грималкин, — защо стоиш на дъжда? — След това погледът й проследи моя и тя възкликна: — О-хо-о! Може ли да са ме чули?
Буквите заблестяха ярко и започнаха да се движат, сякаш четяха сами себе си. Светлината образува около тях правоъгълен периметър.
— Само се шегувах — добави тя.
Вътрешността на правоъгълника излъчваше млечнобяло сияние. Част от мен искаше да изскочи и побегне, но останалата стоеше вцепенена пред гледката. За нещастие изглежда втората беше по-силна. Грималкин стоеше като статуя и гледаше втренчено.
Някъде дълбоко вътре се породи шум и изведнъж първата част от мен отново овладя положението — хвърлих се, сграбчих със зъби Грималкин за врата и отскочих вдясно. В този миг от правоъгълника изригна пламък и облиза мястото, където бяхме само преди миг. Олюлях се и почувствах как козината ми настръхва, почти изпаднал в шок. Грималкин прови и въздухът замириса на озон.
— Предполагам, че са докачливи — казах аз, изправих се на крака и паднах отново.
След това усетих как вятърът фучи наоколо поне десет пъти по-силен, отколкото преди. После погледнах камъка и разбрах, че шумът е утихнал, така че не се очакваше нова мълния. Вместо това видях бледите очертания на сребърен ключ. Приближих се до Грималкин. Вятърът се усили още повече. Отнякъде долетя глас: „Я-а! Шуб-Нигурат!“ Черната коза от гората с хилядата козлета!
— Какво става! — прови Грималкин.
— Някой отвори врата, за да осигури начин да изрази неодобрението си към твоята забележка — предположих аз. — Това стана, но вратата все още не се е затворила. Така мисля.
Тя се опря на мен с извит гръб, прибрани уши и настръхнала козина. Вятърът, още по-силен, ни тласкаше почти непреодолимо. Започнах да се плъзгам към вратата, повличайки я с мен.
— Имам чувството, че ще се затвори твърде късно! Ще минем през нея!