Грималкин скочи върху мен и се вкопчи с четирите си лапи във врата ми. Ноктите й бяха много остри.
— Не трябва да се разделяме! — извика ми.
— Съгласен! — отвърнах полузадушен и започнах да се хлъзгам по-бързо.
Успях да събера краката си както трябва — вместо да ме влачи безпомощно, реших, че ако взема мерки за достойния си външен вид, може и да получа някакъв шанс за оцеляване.
Не беше трудно да престана да мисля за нещото пред мен като за скала, защото ясно личеше, че има дълбочина, макар и без ясно очертания. Ключът бе изчезнал. Нямах представа какво има оттатък, но че ще отидем там, не се съмнявах. Е, достойнството, тогава…
Изправих крака и скочих напред. В дупката. В мъглата…
…В тишината. Веднага, щом влязохме вътре, шумът от вятъра и дъжда изчезна. Не се спряхме върху някаква твърда повърхност или върху каквато и да било повърхност. Увиснахме сред перленосива светлина и ако падахме, то по нищо не личеше. Краката ми все още бяха изопнати — напред и назад, както ако прескачах ограда. Наоколо танцуваха неясни вихрушки и течения и усещането ми за движение беше парадоксално — обръщайки главата си в някоя посока, създавах чувството, че се движа по различен вектор.
Обърнах се назад навреме, за да видя, че правоъгълникът изчезва, запълвайки се с камък и трева. Около нас висяха капчици дъжд, няколко листа и стръкчета трева. Или може би всички падахме заедно или се изкачвахме — в зависимост от…
Грималкин нададе вой и се озърна.
— Важно е тук да не се разделяме — каза тя.
— Знаеш ли къде сме? — попитах аз.
— Знам. Сигурна съм, че ще се приземя на краката си, но за теб не съм. Нека се кача на гърба ти. Така и двамата ще се чувстваме по-добре.
Тя се покатери на раменете ми, намести се и прибра ноктите си.
— Къде сме? — попитах.
— Сега си давам сметка, че нещо се опита да ни помогне — отговори тя. — То не е едно и също с мълнията. Само че се отвори врата и той видя в това средство за спасение. Може и да не е само това.
— Боя се, че не те разбирам — казах аз.
— Намираме се между нашето място и Света на сънищата.
— Била ли си някога там?
— Да. Но не точно тук напоследък.
— Имам чувството, че можем да летим тук вечно.
— Предполагам.
— Тогава как да продължим напред… или да се върнем?
— Спомените ми по въпроса са някак си откъслечни. Ако не ни харесва там, където сме, просто се оттегляме и опитваме отново. Сега ще опитам. Извикай ми, ако се случи нещо твърде неестествено.
Тя замълча, а докато чаках да видя какво ще последва, се замислих над събитията, довели ни на това място. Стори ми се странно, че една единствена пренебрежителна забележка за Старите богове не само е била чута, но и предизвикала достатъчно гняв, за да последва реакция. Наистина, силата нарастваше, но ме учудваше подобно пилеене, след като съществуваха хиляди по-добри начини за оползотворяването й — освен ако не ставаше дума за онази прочута непредсказуемост, която понякога предпочитам да наричам детинщина. След това една възможност запали искра в ума ми, но се наложи да се откажа, защото около мен започнаха да настъпват промени.
Над нас започна да изсветлява — не беше като силен източник на светлина, а по-скоро се усили контраста с тъмната зона под краката ми. Не казах нищо на Грималкин, защото реших да не я безпокоя, освен в случай на опасност, докато не заговори сама. Разгледах светлината. В нея имаше нещо познато, нещо, което напомняше за заспиване и събуждане…
После си дадох сметка, че има очертания като карта на континент или остров, може би два и повече, увиснали в небеподобното пространство горе. Това се отрази по особен начин на чувството ми за ориентация и аз се опитах да променя положението си в пространството. Напрегнах мускули и се усуках, така че светлината да дойде под мен.
Оказа се твърде лесно, защото се завъртях веднага. Гледката стана по-ясна, земните маси се уголемиха, релефът им се очерта на синия фон, над възвишенията и крайбрежията се носеха тънки влакна облаци. Между двете големи земни маси имаше два по-малки острова, увенчани с високи планински върхове — на запад, ако нагоре по вертикалната ос бе север. Разбира се, нямаше причина да е, нямаше и да не е.
Тогава Грималкин започна да мърмори с равен, безразличен глас:
— На запад от Южното море се намират базалтовите колони, отвъд тях е град Катхурия. Брегът на изток е зелен и по него са разположени множество рибарски селища. На юг от кулите Дилат-лийн е земята на белите гъби, където къщите са кафяви и нямат прозорци — под водата там, в спокойно време може да се види пътят на сакатите сфинксове, който води към купола на потъналия храм. На север се виждат градините костници на Зура, място на неизброими удоволствия, храмовите тераси на Зак, двойната кристална земя край пристанището Сона-нил, сирените на Таларион…