Спуснахме се още по-ниско над някакъв покрит със сняг връх.
— Връх Аран — каза напевно Грималкин и видях дърветата в полите му, а в далечината мраморни стени, минарета, бронзови статуи. — Тук река Наракса се влива в морето. В далечината са Танарските планини. В тюркоазения храм в края на Улицата на колоните висшите жреци почитат Нат-хортот… и стигаме до мястото, на което ме повикаха.
След това се спуснахме и краката ни докоснаха ониксовата настилка на улицата. И отново се появиха звуци, но не на вятър. Грималкин скочи от гърба ми, отърси се и се втренчи.
— Из тези земи ли бродиш, в котешките си сънища? — попитах аз.
— Понякога — отговори тя. — Понякога и другаде. А ти?
— Мисля си, че може и да съм.
Тя се обърна на сто и осемдесет градуса, озърна се и тръгна.
Вървяхме дълго. Никой от търговците и камиларите или пък жреците с жълти венци не ни попречи.
— Тук няма време — отбеляза Грималкин.
— Вярвам ти — отвърнах.
Откъм изпълненото с розови изпарения пристанище минаха моряци, слънчевата светлина блестеше по улиците и минаретата. Не видях други кучета наоколо, не подуших да има.
В далечината пред очите ни се разкри ослепителна гледка и ние забързахме нататък.
— Дворецът на Седемдесетте наслади, направен от розов кристал — каза Грималкин. — Откъдето ни извика.
И ние тръгнахме към него. Сякаш част от мен, която обикновено спи, сега беше будна и част от мен, която обикновено е будна, сега спеше. Тази промяна ми даваше възможност да приема чудесата и да забравя грижите и делата си през последните няколко седмици.
Кристалният дворец се извисяваше пред нас като буца розов лед, така че гледах край него, а не право в него. Пътят ни стана тих, а слънцето беше топло.
Когато стигнахме до него, забелязах малка сива форма — единственото друго живо същество наоколо, което се излежаваше на слънце на терасата пред двореца. Вдигна глава и ни изгледа. Грималкин тръгна нататък. Оказа се древна котка, легнала на постамент от черен оникс.
Грималкин се приближи, падна ничком и поздрави тържествено:
— Привет на теб, велики Мъркащи!
— Грималкин, дъще, здравей! Изправи се, моля те.
Тя го направи и каза:
— Струва ми се, че долавях присъствието ти по време на гнева на Старите. Благодаря.
— Да. Наблюдавах целия ти месец. Знаеш защо.
— Зная.
Котаракът обърна глава и жълтите му очи срещнаха моите. Сведох глава от уважение към достолепието му, а и защото Грималкин очевидно гледаше на него с голямо уважение.
— Идваш в компанията на куче.
— Смрък е мой приятел. Той ме измъкна от един кладенец, спаси ме от мълнията на Старите богове.
— Да, видях как те дръпна, малко преди да реша да те извикам. Той е добре дошъл. Здравей, Смрък.
— Здравейте… господине — отвърнах аз.
Старият котарак се изправи бавно, изви гръб, протегна се и се оправи.
— В момента — каза той, — времената са трудни. Влезли сте в необикновена подредба. Ела, разходи се с мен, дъще, и ще ти дам една малка мъдрост за последния ден. Защото някои неща могат да изглеждат твърде дребни за вниманието на Великите, а една котка може да знае неща, които Старите богове не знаят.
Грималкин ме погледна и тъй като малцина могат да кажат кога се усмихвам, поклатих глава.
Те влязоха в самия храм, а аз се зачудих дали някъде, на високо скалисто място, няма някой самотен стар вълк, който да ни наблюдава, винаги нащрек, винаги готов да каже: „Внимавай, Смрък, винаги“. Сякаш чувах извечното му ръмжене някъде изпод мислите си.
Подуших наоколо и зачаках. Трудно беше да се прецени колко се бавиха на това място без време. Но от същото следваше, че не би трябвало да ми се стори дълго. Както и стана.
Когато ги видях да излизат, се зачудих отново над странността, която ме бе срещнала с отварач. При това котка.
Когато дойде при мен, забелязах, че Грималкин е разтревожена или най-малкото объркана. Разбрах го по начина, по който вдигна и заразглежда лапата си.
— Сега оттук — каза старият котарак и ме погледна, от което разбрах, че поканата се отнася и за мен.
Поведе ни по една алея зад Двореца на седемдесетте наслади, където имаше кошчета за боклук от аквамарин и умбра, чиито страни бяха инкрустирани с деликатни орнаменти от черно и сребърно, с дръжки от малахит, нефрит, порфир, в които се съдържаха забравените тайни на храма. При приближаването ни се разбягаха розови плъхове, а един капак потрепери и издаде тон, подобен на камбанен звън, който отекна в стената от розов кристал.