— Боя се, че това е малко извън възможностите ми. Трябва да знам кой е и поне някои от обстоятелствата. Всъщност се занимавам повече с факти и вероятности, отколкото с подобни неща. Сериозно ли говориш за това чувство?
— Да, това е истинско очакване.
— Почувства ли, когато промушиха Графа?
— Не. Но не мисля, че можем да го смятаме за жив в истинския смисъл на думата.
— Измъкване, измъкване — казах аз, той долови усмивката и ми се усмихна в отговор. Струва ми се, че затова е необходимо съществата да се познават.
— Искаш ли да ми покажеш Кучешкото гнездо? Възбуди любопитството ми.
— Хайде — казах аз и се изкачихме горе.
На върха пообикаляхме малко и след това му показах камъкът, през който бяхме всмукнати. Надписите върху него отново се бяха превърнали в едва забележими драскулки. Лари също не успя да ги разчете.
— Оттук има хубава гледка — отбеляза той и огледа пейзажа наоколо. — А, ето я къщата на мисис Ендърби. Чудя се дали растенията, които й дадох, са се хванали?
Ето това беше моята възможност. Можех да се възползвам от нея веднага и да му разкажа цялата история от Сохо до тук. И най-накрая си дадох сметка кое ме кара да не го направя — той ми напомняше на някого. Напомняше ми за Роко. Роко беше голямо куче с клепнали уши, винаги щастливо — подскачаше нагоре-надолу и робуваше на живота си с такъв висок дух, че някои намираха това за дразнещо. Освен всичко бе много особен. Един ден го повиках на улицата и той просто се втурна през нея, без да обръща каквото и да било внимание на заобикалящата го действителност. Блъсна го каруца. Изтичах до него и проклет да съм, ако не изглеждаше щастлив, че ме вижда през онези последни няколко минути. Ако си бях държал муцуната затворена, щеше да е щастлив значително по-дълго. Сега… Лари, разбира се, не беше глупав като Роко, но притежаваше същата способност да се ентусиазира — от дълго време потискана от сериозен проблем в неговия случай. Изглежда сега бе на път да намери начин да реши проблема си и маскираният детектив го разведряваше значително. Тъй като и без това нямаше да му издаде кой знае какво, помислих си за Роко и реших да не се бъркам. По-късно.
След това слязохме от хълма и тръгнахме да се връщаме, а аз го оставих да ми разкаже за някои тропически растения и умерени растения, и арктически растения, за дневните и нощни цикли на растенията, за билковите лекарства на много цивилизации. Когато наближихме къщата на Растов, в началото видях нещо, което ми заприлича на парче въже, увиснало на един клон на дърво, поклащано от вятъра. Миг по-късно си дадох сметка, че това е Негасена вар, която ми правеше знаци да й обърна внимание.
Тръгнах вляво на пътя и ускорих крачка.
— Смрък! Търсих те! — извика тя. — Той го направи! Направи го!
— Какво? — попитах аз.
— Самоуби се! Когато се върнах от лов, го видях да виси. Знаех си, че беше потиснат напоследък! Казах ти, че…
— Преди колко време стана? — прекъснах я аз.
— Преди около час. След това тръгнах да те търся.
— Кога излезе?
— Преди да съмне.
— И тогава всичко беше наред с него?
— Да. Спеше. Снощи пак пи.
— Сигурна ли си, че сам се е обесил?
— На масата наблизо имаше бутилка.
— Той пиеше редовно, така че това не означава нищо.
Лари видя, че водя разговор и спря. Извиних се на Негасена вар и му разказах за какво става дума.
— Излиза, че очакването ти се оправдава — казах накрая. — Но нямаше как да го изчисля.
След това ми хрумна една мисъл.
— Иконата още ли е там?
— Не я видях никъде, но обикновено не се вижда, защото не я показваше, освен ако няма някоя особена причина.
— Провери ли на мястото, където обикновено я държи?
— Не мога. За това трябват ръце. Под леглото му има една разкована дъска. Стои си на мястото и изглежда нормално, но всеки, който има пръсти, може да я извади много лесно. Под нея има кухина. Държи я там, увита с червена копринена забрадка.
— Ще помоля Лари да я вдигне — казах аз. — Има ли отключена врата.
— Не знам. Ще трябва да опитате. Обикновено ги държи заключени. Аз влизам през прозореца си, който стои леко открехнат. Можете да влезете оттам.
Тръгнахме към къщата. Негасена вар се плъзна на земята и ни последва.
Пътната врата беше отключена. Влязохме и изчакахме змията да ни настигне.
— Накъде — попитах.
— Направо през вратата — каза тя.
Влязохме в стаята, която бях наблюдавал отвън при по-раншните си инспекции. Там, на въже, завързано за греда на тавана, висеше Растов с рунтавата си черна коса и брада, очертала бледото му лице, с изпъкнали черни очи и струйка кръв, изтекла към брадата му и съсирена като рана. Недалеч на пода се търкаляше стол.