— Къде?
— До къщата на викария. Нали разполагаме с един час?
— Добре.
— Да — заговорих, след като тръгнахме — загубихме лудия монах. — И разказах събитията от сутринта.
— Мислиш, че го е направил викарият ли?
— Вероятно. Изглежда той е най-войнственият играч. Но не затова исках да посетя неговия център. Искам да науча местонахождението на стаята, в която е окована Линет.
— Разбира се — отвърна Грималкин. — Ако у него са пръстенът на Графа, иконата на Алхазред и петостенната купа, до края на следващата седмица може да натвори доста злокобни неща. Ти каза, че тези пособия могат само да увеличат техническите му умения и аз мислех, че имаш предвид церемонията. Но с тях може да причини злини на някого още сега. Попитах господарката си.
— Това също е техническо.
— От думите ти останах с впечатление, че не е съществено.
— Все още мисля така. Би бил глупак да използва пособията по този начин, когато би трябвало да разчита на собствените си способности. Те могат да дадат опасни странични ефекти, когато се използват извънредно, и ако не е истински майстор, а се съмнявам, че е, може да си изпати сериозно.
— Откъде си толкова сигурен, че не е?
— Един истински майстор никога няма да тръгне с арбалет, за да убива прилепи, и няма да мисли за човешко жертвоприношение, освен ако не е абсолютно необходимо, само за да се подсигури. Майсторите се стремят към икономия на действия, не към разточителство.
— Звучи логично, Смрък. Но ако наистина се чувства несигурен, няма ли да се изкуши да предприеме нещо срещу нас? Просто за да стесни кръга и да направи нещата по-лесни за себе си на по-късен етап?
— Ако е толкова глупав, последствията ще се струпат на собствената му глава.
— И на главата на този, срещу когото насочи силата, не забравяй това. Може да си ти!
— Доколкото разбрах, ако сърцето ти е чисто, си в безопасност.
— Ще се опитам да запомня това.
Стигнахме до къщата на викария и Грималкин ме заведе отзад.
— Ето там — каза тя и погледна един прозорец точно над нас. — Това е стаята.
— Не съм виждал това момиче наоколо.
— Текела ми каза, че е оковано вече няколко седмици.
— Чудя се колко здрави са оковите.
— Доколкото знам, Линет не е излизала навън. Както ти казах, на глезена й видях верига.
— Колко дебела?
— Трудно ми е да преценя. Искаш ли да се кача, за да погледна пак?
— Може би. Дали викарият си е у дома?
— Да проверим дали конят му е в конюшнята.
— Хайде.
Отидохме до малката конюшня и влязохме. Вътре имаше две ясли — празни.
— Отишъл е някъде — казах аз.
— Какво искате? — чухме глас от една греда на тавана. Беше Текела.
— Здравей, Текела — отвърна Грималкин. — Минавахме оттук и искахме да разберем дали си чула за Растов.
Последва кратко мълчание, след което Текела попита:
— Какво за Растов?
— Мъртъв е — обясни Грималкин.
— Ами змията?
— Върна се в гората.
— Браво. Никога не съм обичала змии. Те нападат гнезда, ядат яйца…
— Ти имаш ли някакви новини?
— Само, че големият човек пак се е разхождал навън. В къщата е избухнал спор, той е излязъл и известно време е седял клекнал край плевнята. Добрият доктор отишъл при него и пак заспорили. Тогава той избягал навън в нощта. После се е върнал.
— Интересно. За какво е бил спорът?
— Не знам.
— Е, вече ще тръгваме. Довиждане.
— Да.
Върнахме се пред къщата. Грималкин се обърна назад.
— Не може да ни види от онази греда. Искаш ли да се кача?
— Чакай. Искам да опитам един номер, който научих от Лари.
Приближих се до задната врата и пак погледнах към конюшнята. Не видях нищо бяло.
Изправих се на задни лапи, опрях се с едната предна на вратата, за да се закрепя, след това я преместих до другата върху дръжката на вратата и натиснах. Тялото ми се изви от усилието. Наложи се да опитам три пъти, преди да чуя изщракването и вратата да се отвори от тежестта ми. Застанах в нормално положение и влязох.
— Хубав трик — отбеляза Грималкин и ме последва. — Подушваш ли някакви пазачи?
— Не.
Бутнах с лапа вратата, за да се затвори, но не изцяло. На връщане трябваше да можем да отворим лесно, само с лапа.
— А сега какво? — попита Грималкин.
— Да намерим стълбата. Искам да видя как е оковано момичето.
Минахме през кабинета и тя ми показа купата и черепа. Беше истинската. Виждал съм я много пъти. Иконата и пръстена обаче не се виждаха, а нямаше време да изпробвам уменията си с чекмеджетата. Продължихме да търсим стълбата.
Беше до западната стена. Изкачихме се и Грималкин ме заведе до стаята на Линет. Вратата беше затворена, но реших, че няма да е заключена, след като момичето е оковано. Опитах номера отново и този път отворих от раз. Трябва да видя дали Лари не знае и други такива неща…