Джак го изгледа продължително и попита:
— Без да познавате принадлежността ми?
— Мисля, че я познавам — отговори Талбът.
— Откъде?
— Имате добро куче. Умее да затваря врати.
След това си тръгна. Разбира се, аз го проследих, за да видя дали наистина живее, където каза. След като се убедих, че е така, се наложи да чертая още мислени линии, при това доста интересни.
Лари Талбът не се обърна назад нито веднъж и въпреки това бях сигурен, че долавя присъствието ми.
Малко по-късно се изтегнах в двора и продължих с линиите. Нещата ставаха много сложни. Откъм пътя чух стъпки. Спряха.
— Добро куче — изхъхри старинен глас. Беше Друидът. Той подхвърли нещо през оградата, то падна на земята край мен и каза пляс. — Добро куче.
Станах, за да проверя, а той продължи по пътя си. Беше парче месо. Само най-изпадналите улични кучета биха го приели без резерви. Месото вонеше ма екзотични добавки.
Взех го внимателно, занесох го под едно дърво, изкопах дупка в меката пръст, пуснах го вътре и го зарових.
— Браво! — долетя съскащ глас отгоре. — Не предполагах, че ще паднеш чак дотам да го вземеш.
Вдигнах очи. На клона над главата ми се бе увила Негасена вар.
— Откога стоиш там? — попитах.
— Откакто дойде първият ви посетител. Едрият. Наблюдавах го. В Играта ли е?
— Не знам. Може и да е, но е трудно да се каже. Странен тип. Струва ми се, че няма придружител.
— Може би сам си е приятел. Като стана дума за това…
— Да?
— Придружителката на смахнатата вещица може би вече бере душа.
— Какво искаш да кажеш?
— Динг, донг, дел.
— Не разбирам.
— Буквално. Котенцето е в кладенеца.
— Кой го е хвърлил там?
— МакКаб, пълен с грехове.
— Къде е този кладенец?
— До бараката, пълна с лайна. Зад къщата на Лудата Джил. Предполагам, че му пречи да пресъхне.
— Защо ми го казваш? Ти си необщителна.
— Познавам правилата — просъска змията. — Знам, че е твърде рано, за да започваме да елиминираме играчите. Трябва да се изчака смъртта на луната, а МакКаб и Морис са новаци.
Скочих на крака и хукнах.
— Писи, писи, писи. Мокро, мокро, мокро — чух Негасена вар да припява от дървото, докато летях към хълма.
Изкачих се и продължих надолу към къщата на Лудата Джил. Особеностите на пейзажа се размазаха пред очите ми. Промуших се през живия плет, веднага започнах да търся, открих иззиданата от камъни конструкция с покрив, на чиито ръб имаше кофа. Изтичах до нея, подпрях се с лапи на ръба и погледнах вътре. Чуваше се тихо плискане.
— Гри! — извиках.
— Тук съм — чух много тихия отговор.
— Дръпни се до стената. Ще пусна кофата.
Плискането стана по силно и по-бързо.
Бутнах кофата от ръба, чух как се развива въжето и падането й във водата.
— Качи се — извиках.
Ако някога сте се опитвали да въртите макара на кладенец с лапи, знаете, че никак не е лесно. Мина много, много време, преди да изкача кофата достатъчно, за да може Грималкин да скочи на ръба. Застана пред мен прогизнала и задъхана.
— Откъде разбра? — попита ме тя.
— Негасена вар видяла всичко, решила, че моментът не е подходящ и ми каза.
Грималкин се отърси и започна да ближе козината си.
— Джил отмъкна някои от билките на Морис и МакКаб — обясни тя между две близвания. — Но не е влизала в къщата им. Бяха ги оставили на верандата. Нощен вятър трябва да ни е забелязал. Нещо ново?
Разказах й за посещението на Бубо миналата вечер и за Талбът на сутринта.
— Ще дойда с теб — каза тя след малко. — По-късно, когато си почина и изсъхна. Ще проверим гробницата на Графа.
Грималкин се отърси пак и продължи с близането.
— Трябва ми топло място и малко котешки сън.
— Ще се видим по-късно, тогава. Трябва да проверя някои неща в къщата.
— Ще мина да те взема.
Оставих я край бараката. Когато се промушвах през плета, тя се провикна:
— Между другото, благодаря.
— De nada — отговорих аз и тръгнах нагоре по хълма.
9-и октомври
Снощи се сдобихме с още съставки за магията на господаря ми. Когато спряхме на един ъгъл, за да си починем, от мъглата излязоха Големия детектив и неговия придружител и се приближиха към нас.
— Добър вечер — поздрави той.
— Добър вечер — отвърна Джак.
— Случайно да имате огънче?
Джак извади кутийка восъчен кибрит и му го подаде. Докато палеше лулата си, той не свали поглед от господаря ми.
— Много патрули има наоколо.
— Да.
— Нещо се мъти, смея да твърдя.
— Предполагам.
— Сигурно е заради убийствата.
— Да, струва ми се, че сте прав.
Той върна кибрита.