На една зелена наклонност край селото зееше широк и дълбок трап, крепен с яз от долна страна, а в дъното му едно мътно блато. Блатото беше образувано от водата на дъждовете, то очакваше нови, за да се допълни и освежи с пивка вода. Небето, мътно и прашно, се огледваше в повърхността му. Това беше селското водохранилище.
И оттук рояк дечурлига изскокнаха да гледат файтона. Осман навъсено ги пропъди с едно пляскане на бича.
— Ще слезем да починем в тая долинка и там ще си погълчим на сянка — каза той и отби конете наляво.
Файтонът слезе в долинката. Тя бе постлана със зелена морава и окръжена с тъмните сенки на дъбовата гора.
Седнаха на тревата и закусиха.
Настрани конете захрупаха сочната тревица.
— Аз намислих! — каза Осман, когато свършиха обеда. — Почерпи, чорбаджи.
— Кажи, Осман ага.
Осман се усмихна.
— Ама да ме слушаш.
— Да видим.
— Понеже не можем да сторим инък, то ние ще минем през Мурсал-кьой.
— Ще минем, но няма да отминем — каза мрачно Иванов.
— Трябва само малко дързост от ваша милост, повечко сербезлик.
Иванов го гледаше зачудено.
— Влез в Мурсал-кьой като министър.
Иванов го изгледа поразен.
— Ти гавриш ли се?
— Не се гавря, Папазов ефенди. Какъвто друг и да се представиш там: депутат, инженерин, търговец, френец, ингилизин, се ще те земат в участъка, за да те изпитват. Само министра няма да закачат.
— Но това е безумие — извика Иванов; — какво ще ми помогне, че ще се нарека министър, когато мене ме уловят и закарат вързан в Шумен? Старшият ще ми каже: „Министър ли си, господине, ние не знаем. Имаме заповед да арестуваме един господин като тебе, който пътува с турски файтон, с тъмни очила, със сиво сетре, с черна брада… Иди се разправяй с началството“.
— Ти очилата си махни и другото ще махнеш. Нали имаш други дрехи в куфара?
— Имам черен сюртюк и каскет.
— В това село ще хвърлиш и брадата.
— Как? Без брадата по-лесно ще ме познаят!
— Не се бой, стражарите от Мурсал-кьой не са от Шумен: някои са от Тутраканско, други от Добрич, а старшият е русчуклия. Аз питах за тях снощи оня мюсюлманин стражар… Па най-после, който не рискува нищо…
Иванов го прекъсна.
— Защо предполагаш, че всичките тия полицейски хора са говеда, че са лишени от всяка досетливост и от ум?
— Ние ще заслепим очите им и ще замаем ума им, за да не се сетят даже да помислят, че не си министър.
— Кажи как?
— Както видиш из тия друми минуват постоянно пътници и българи — едни от Мурсал-кьой, други за там…
— На, пак идат някои с коне.
И Осман се затече нагоре по ливадата и излезе на пътя, който се белееше между дънерите на дъбовете.
Иванов го гледаше замаян.
Той не можеше да се догади какво иска да прави Осман.
Скоро той видя, че изскокнаха двама конника турци, а след тях идеше още един конник в просто българско облекло. Осман ги спря и заприказва нещо оживено с тях и им сочеше към Иванова.
Осман се завърна усмихнат, когато пътниците, гледайки внимателно насам, отминаваха напред и се скриваха в гората.
— Какво говорихте?
— Тия са мурсалкьойци. След три часа ще занесат хабер в селото на стражарите, че иде министра там.
— Как! Ти каза вече?
— Друго не ни остая, чорбаджи. Тия мурсалкьойци ще прекосят направо, те ще стигнат преди нас. Стражарите на препусканица ще дойдат да те пресрещнат, помни ми думата. Тая нощ ще ядем баклава.
— Дявол, дявол! Сега министър ще стана!
И Иванов се простря на тревата, сключи ръце на главата и се замисли.
Осман му прекъсна мечтанията, като му обяви, че ще иде в това село да закрепи разхалтавените подкови на конете.
Па ги поведе нагоре по стръмнината.
XII
Иванов остана легнал на гърба си, вперил очи в небето.
Наоколо му се издигаха по стръмнищата високите дъбове и фърляха големите си сенки по наклона на моравата. По-нагоре, през дънерите им, той видя, че рътовете се покриват от непроницаем гъсталак, в който вероятно живи същества не влазят. Мълчанието бе пълно тука. И то, и гората имаха нещо грозно, зловещо. Иванов се почувствува много осамотен тука и неспокоен. Лоши мисли му дойдоха. Османовото завръщане се забавяше и той нетърпеливо поглеждаше посоката, отдето турчинът трябваше да се завърне. После стана и заходи по моравата, назад-напред, между файтона и дънерите на първите дъбове. Той пак вдълбочи очи в тоя задрямал лес, истински вертеп на изненади, пусии и опасности. Минаха му неволно през ума два стиха от Козлова, четени някога в поемата му Хайдут Сидер: