Внезапно наляво в сянката между дънерите очите му забележиха, че мърдат някакви фигури. Той от пръв път ги зе за добитък, но веднага съпикаса, че това бяха хора с гъжви. Те седяха на стотина метра от него на брой трима или четирма души. Те имаха вид на човеци, които дебнеха и не желаеха да бъдат видени.
— Що значи това? — попопита се Иванов.
В същия миг четворицата делиорманци наставаха и се запътиха насам. Перспективата ли, страхът ли бе причината, но те се сториха Иванову цели великани, сякаш дънери на дъбове, които се движеха. Той се върна бързо към файтона, като че близостта на файтона го туряше на закрила от опасността.
Делиорманците го приближиха и поздравиха.
— Чорбаджи, накъде? — попита го единият.
— За Мурсал-кьой — отговори Иванов, мъчейки се да остане спокоен.
— Имаш ли цигари, да запалим по едно цигаро? — попита друг.
Иванов им поднесе табакерата си, но папироска зе оня само, който поиска.
Първият, който бе заговорил, троснато пряко му каза:
— Челеби, имаш ли пари?
— Защо питаш?
— Защото ми дотрябваха, заеми ми.
— Имам малко, колкото за път, и не мога да заимам никому.
— Тук какво има — каза друг, като пипна куфара във файтона му.
— Няма нищо — отговори Иванов и устните му по-бледняха.
Двама турци едновременно бръкнаха в джебовете на сетрето му. Иванов се дръпна силно.
— Тоя гявурин не е разумен — каза първият турчин, който му бе искал пари и който изглеждаше да е пръв между другарите си. — Който стъпва в Делиормана, плаща данък. — После, като се извърна към другите, извика:
— Хайде, другари, каквото рекохме, това да стане.
Двамата се спуснаха и уловиха яката Иванова за ръце.
— Хайде, чорбаджи, да повидиш по-добре нашите места. Кротко, кротко, не се дърпай — и те с неодолима сила го повлякоха нагоре към гората.
Иванов бе изгубил присъствието на духа. Гласът му се изгуби, лицето му бе побледняло като платно.
Третият понесе куфара.
Главатарят тръгна отзади. Сега и петимата вървяха мълчаливи, като сенки.
— По-скоро, по-скоро! — извика главатарят, понеже се чу отнякъде конски тропот.
Тропотът се чуваше по-ясно и Осман се показа с конете из гората. Неговото зорко око веднага разбра работата, той се спусна в долината, като викаше с висок глас:
— Ей, османлар, накъде?
Делиорманците се извърнаха, те бяха вече при самата гора с Иванова.
— Дели-Осман-Кеседжи! — изкряска главатарят им. — Пущайте бре!
В същия миг турците пуснаха Иванова, фърлиха куфара, който се търкулна из стръмнината, и изчезнаха из гората.
Иванов, който мислеше, че сънува, дойде насам, бледен и разтреперан. Но той не можеше да продума ни една дума.
— Кяраталар! — извика Осман, като гледаше към гората с револвера в ръка.
После се обърна към Иванова и му каза:
— Завърнах се навреме, челеби, а то щях насмалко да се забавя при налбантина, за да тури нови гвоздеи на друго едно петало, и тогава Мурсал-кьой нямаше днес да посреща български министър.
Иванов подойде в себе си.
— Ти се много уплаши, челеби?
— Изповядам това.
— Седни сега да изпушим по една цигара, да си починем и поуспокоим.
Те седнаха.
— Не е ли опасно още тука? — каза Иванов.
— Бъди без грижа — отговори турчина, като му повръщаше кибритената кутия.
Иванов го гледаше смаяно. Той се чудеше как самото появление на Османа вдъхна на разбойниците такъв страх.
— Тебе те познават по тия места?
— Трябва да ме познават. Кокошарите са такива. Видят, че някой ги завари в престъплението им, бягат.
Но Иванов не остана удовлетворен от това пояснение. Нему му остана впечатление, като че турците особено се боеха от Османа. И после, въпреки току-що избягнатото премеждие и вероятната още близост на турците в гората, това спокойствие, тая сигурност на Османа?
Осман бе станал и впрягаше конете.
— Ние полека-лека да пъплим, чорбаджи — каза той. — Оттука ще ходим по нагорнище, та конете да се не заморяват много. Но ела да ти вземе берберина брадата.
Осман поведе конете по стръмнината, за да се намерят на оставения по-рано друм. Иванов изпращаше много плахи погледи на чаровната и страшна долина, додето я затулиха селските плетища.
XIII
Нашите пътници пътуваха вече няколко часа, минувайки ту през гъсти гори, които им държаха постоянна сянка, ту през открити места, дето изсечените гори бяха отстъпили място за разорани ниви, сега покрити с ярко зелени злакове, украсени тук-там с уединени дървета, под които почиваха малки стада овци и кози; ту край или през мюсюлмански села с пусти улици и слепи, без прозорци, стени; ту се спущаха във весели зелени долинки, за да се изкачат пак на горист рът, следвайки капризното лъкатушене на първобитният и нескончаем друм, който шареше произволно тия делиормански местности, се по-картинни и по-разнообразни в своята затънена дивота.