Ивановото вълнение растеше на всяка минута. Той пак беше се заприказвал с Османа за драмата или комедията, която щеше да разиграва, когато колата ги изкара пред едно открито място и там от една полуразрушена постройка, колиба или хан вероятно, изскокнаха на пътя трима стражари, бързо отвързаха три коня и се понесоха насам. Из пръв път и двамата пътници трепнаха от това ненадейно появление, но веднага разбраха, че тия полицейски хора идеха към тях с най-благи и честни намерения.
Иванов спря файтона, когато те съвсем приближиха. Троицата стражари спряха и туриха ръце под козирог, старшият малко по-напред.
— Старши — обърна се Иванов към последния, — колко души сте на поста в това село?
— Обикновено троица души, господин министре, но от снощи се увеличихме с двама души още, по заповед на ак-кадънларския околийски началник.
— Нещо особено ли се е случило в селото?
— Не, очакваме един господин, който може да мине през село, за да го арестуваме.
Иванов се намръщи.
— Тогава вий зле правите, като сте напуснали поста си, да посрещате мене.
— Дълг имаме, господин министре, да ви придружим до селото. Извинявайте! — После старшият прибави:
— Пътника, когото дебнем, може само от тоя път да дойде.
— Тъдява стават ли пакости?
— Всичко благополучно, господин министре. Лошо нищо няма.
Иванов си припомни своята случка с разбойниците и се усмихна…
— Ти от дека си?
— От Тутракан.
— В Шумен бил ли си?
— Не, господин министре.
Иванов попита другите двама стражари:
— Декашни сте?
— От Ак-Кадънлар — отговориха те.
Иванов махна с ръка. Те се обърнаха и препуснаха конете към селото. Файтонът затрещя подир тях.
Осман се извърна и погледна Иванова със знаменателна усмивка.
Иванов го погледна без усмивка, сериозен. Той сега беше цял съсредоточен в себе си, занят да изиграе добросъвестно важната си роля на министър.
Той едвам сега се договеди, че не бе се спрял върху въпроса: какъв министър да се представи. Той си отговори, че трябва да влезе в кожата на министър на правосъдието: в това ведомство той се чувствуваше по на здрава почва, не рискувайки да бъде уличен в незнание и да се забърка. Той даже на вид приличаше малко на министра на правосъдието.
Селото пак се показа. Стражарите препускаха пред министра и предаваха на неговото шествие по-голяма тържественост.
Осман пак се обърна към него. По широкото му кокалесто лице светеше щастливо изражение.
— Чорбаджи — каза той, — тъй излезе, както думахме. В село тая вечер ще ядем аджемски пилаф и баклава.
— Осман, аз не съм вече чорбаджи, помни това.
— Нямай грижа, министър ефенди.
Файтонът продължаваше да напредва.
Пътят отиваше по права линия към селото, пресичайки зазеленелите ниви, които зафащаха голямо пространство от двете му страни. Селото растеше постоянно. В него се отличаваха вече, освен мечетът с минарето си, и две-три още по-високи къщи, с керемидени покриви; останалите изглеждаха прости селски къщи, покрити със слама. Съзираше се и плетът, който опасваше селото, а зад него се очертаваше и просекът на бърдото, който образуваше клисурата.
На околовръст по хоризонта — се грандиозната рамка на зелените гори.
Додето Иванов обгръщаше общия вид на панорамата, Осман му посочи пътя край селото. Там бе почерняло от хора. Много пъстри цветове: червени, зелени, сини, които шареха тълпата, показваха, че там са излезли по-заможните селски първенци в своите премени. Най-напред се забелязваха останалите в селото двама конни стражари, които разбутваха множеството, за да отварят по-широко път на министра. Когато файтонът приближи до тълпата, Иванов заповяда на Османа да спре, за да може да приеме знаковете на почитание от селяните.
Около десетина белобради старци, що носеха цветните джубета, направиха темена и се поклониха ниско. Другите турци само назъртаха любопитно зад тях.
— Ура! — извика се там.
Тоя вик нададоха двамата стражари: те по привичка или по служебна обязаност даваха тона на тълпата; но никой им се не отзова и тяхното възклицание угасна сиротно и дрезгаво без отзив. Турците нямат обичай да викат „ура“ в такива случаи и да проявяват възхищението си с шум — нещо несъвместимо с тяхната природна флегма и дух на благочиние и дисциплина.
Иванов слезна и подаде ръка на един стар с достопочитаемо лице турчин. Турчинът не му подаде своята, а сгърна и двете си ръце на гърди въз аленото джубе и се поклони.
— Вие кмет ли сте тук?
— Кмет е слугата ви, назър ефенди (господин министре).
— Колко къщи има селото ви?
— Двесте и петдесет къщи.
— Де отивате на съд?