— В Ак-Кадънлар, ефендим — отговориха няколко души едновременно.
— Добре ли сте?
— На вашето здраве, ние се радваме на всичките добрини, назър ефенди.
В това време излезе из тълпата един четирийсетгодишен турчин с бяло джубе и с бозев каук. Това бе дервиш и ходжата на селото. Той зафана да държи поздравителна реч с примижване и напевателен глас, на книжовен турски език, от който министърът нищо не разбра. За щастие речта беше кратка. Иванов, в отговор на тая знаменита реч, каза криво-ляво няколко благодарителни думи на турски. Седна във файтона, покани кмета да седне от дясната му страна и Осман шибна конете. По-голямата част от народа придружи колата, като вървеше зад нея, защото Осман нарочно бавеше вървежа на конете, за да бъде по-дълготрайно и величаво шествието. Из улиците други зрители се набираха, зад плетищата и вратните се подаваха полуоткритите лица на кадъните. На едно по-широко място въз бунището, един малък човек, облечен в шаячеви френски дрехи, свали шапката и извика многократно „ура“, махайки силно с шапката си към министра. Очевидно, тоя човек беше в голям възторг и знаеше да го изкаже.
Иванов попита кмета:
— Този българин ли е?
— Българин.
— Има ли тука и други?
— Само той е.
— Какво прави тука?
— Бакалин е. Но много чудат челечец.
Осман караше колата право, без да пита министра къде да спрат, очевидно, той знаеше де отива.
Те спряха пред една двукатна къща със стъклени прозорци и с варосани бели стени.
— Назър ефенди, вие сте ми честит гост тая нощ — каза кмета, след като скокна чевръсто от колата, и го покани в широко откритата вратня на къщата.
XV
Въведоха Иванова в една голяма стая на горния кат с ниски мендери, постлани с килими, домашна работа, с два големи прозорци към двора и улицата, украсени с железни пречки и с голи стени.
Когато кметът и другите още пет-шест първенци турци, коленичили почтително по мендерите, отдадоха един по един темената си на министра и приеха неговите, зафана се дълъг разговор по здравето на министра, по времето и температурата, състоянието на пътя и други подобни леки предмети, обикновени у турците подготовления към по-сериозен разговор.
В това време Иванов погледна през двора на улицата, дето се трупаха още турци. Той с очудване видя между тях един друг българин, по-млад и спретнато облечен, който се разговаряше със старшият.
— Кой е този момък? — попита той кмета.
— Телеграфиста — отговори кмета.
Иванов пак погледна навън с безпокойство. Той ненадейно побледня: той се познаваше с него от Русе. Навярно, той е бил виден от телеграфиста, виден и познат. Всичката пирамида от ухищрения и лъжи, издигната досега, прочее рухваше! Той беше пропаднал, от смущение и напрежено мислене жилите му се надуха по челото, пот затече от косата му над слепите очи. А телеграфистът продължаваше живо да приказва със старшият, който го слушаше внимателно, гледайки често насам. Внезапно едно вдъхновение, което рядко посещава хората, изпаднали в такива критически минути, озари ума му. Той заповяда да повикат старшият, па откъсна от портфейла си един бял лист и написа с молив следната депеша:
„София. Александров, началник отделение в Министерството на правосъдието.
Изпратете ми веднага в Силистра списъка на мировите съдии. Задръжте приказа за уволнението на Петровича, до втора заповед.“
Той подписа под депешата „Бандов“, името на тогавашния министър на правосъдието.
— Господин старши, предайте веднага тая телеграма да бъде съобщена в София.
Когато старшият излезе, той го проследи из прозореца и видя как той предаде депешата на телеграфиста и как по лицето на тоя последния се изобрази необикновено очудване. Той се удари по челото и се затече към телеграфната станция. Това движение на очудване телеграфиста Иванов го счете като явен знак за сполуката на маневрата му. Защото той бе поискал с телеграмата да докаже на телеграфиста, че се лъжеше, като вярваше и убеждаваше старшият, че посрещнатият министър не бе министър Бандов, а чаканият и дебнатият от полицията офицерин Иванов, когото имаха заповед да арестуват.
Естествено, че нямаше началник в Министерството на правосъдието с името Александров: Иванов случайно го тури в депешата и следователно тя нямаше да намери приемател, а щеше да бъде счетена в София за мистификация.
По тоя начин опасността бе избягната поне за тая нощ.
Подир това лицето на Иванов се изясни. Сякаш един воденичен камък се смъкна от рамената му — бедата беше отстранена! Но подир този подвиг на мозъка, който му се стори свръхчеловечески, Иванов усети ужасна умора; той не беше в състояние да говори, ни да продължава комедията при достопочтените първенци и изпитваше неодолимо желание да остане сам по-скоро и по-скоро да напусне Мурсал-кьой, дето се чувствуваше като над живи въглени.