Осман се завърна.
— Бея е много нажален — каза той — и всичките гости, че неразположението не ти дава възможност да седнеш на трапезата им.
— А сега? Османе, ти мисли за мене, аз съм неспособен да мисля.
— Аз намислих, чорбаджи: ела да излезем сега. Навън е тъмно като рог.
Иванов покорно и машинално подири Османа и излязоха из вратата. Турчинът я тегли, заключи я, тури ключа в джеба си и поведе Иванова предпазливо през задния двор. Отвори една врата в дъното му, без да бъдат съгледани от някого в мрака, и излязоха на друга улица. Подир малко се намериха при „одаята“, дето стоеше файтонът. Зад одаята се чернееше гъст дърволяк.
Осман му го посочи:
— Скрий се в тоя дърволяк и ме чакай.
— Ами ако ме подирят там и видят, че ме няма? — попита бежанецът.
— Не се грижи, аз зех ключа на вратата. Когато се видяхме с бея, аз му казах, че ти желаеш да не те безпокоят тая нощ, за да можеш да си отдъхнеш добре. Утре ще останеш за обед, та да се запознаеш със селото и да чуеш жалбите на селяните.
И той отиде да докара конете.
Иванов се примуши и клекна в най-тъмното място на гъсталака.
Нощния мрак и безлюдие помогнаха на бежанците да напуснат селото, незабелязани от никого и да изминат клисурата зад него.
Те пътуваха около два часа в тъмнината на къра. Осман смяташе, че до границата им остаят още пет часа, ако вървяха неспирно. Но това не беше възможно, защото трябваше да дадат дълговременен отдих на конете, неуспели да си починат в Мурсал-кьой. Осман обаче реши да кара, за да изминат през нощта повече път, а почивката да стане, когато припече слънцето утре. Той рискуваше да повреди конете, но спасението на Иванова за него беше най-важното в тая минута, то заслужаваше всякакви жертви.
И той, и Иванов бяха постоянно под страх, дали няма да ги преследват конните стражари, в случай че са получили своевременно заповед от Шумен за това и са открили бягството на Иванова. Но тишината отзаде им продължаваше, никакъв шум не нарушаваше спокойствието на къра.
По изгрев слънце те дадоха малко почивка на конете в един шумак, после пак поеха пътя си, минувайки из отстранени пътища и затънтени места на Делиормана. Но заедно с напредването на деня и опасността порастваше. Срещаха пътници турци, които можеха да обадят дирята на файтона, в случай че неминуемата потеря се срещнеше с тях.
Но и до обед никакъв признак от опасност не идеше да ги обезпокои. Те се поразхлабиха, разбраха, че и да ги гони потеря, тя се е заблудила из други пътища.
Излязоха на една широка поляна, постлана със зеления килим на ливадите и ръжените ниви. Там край пътя имаше кладенец. Осман спря файтона, за да напои конете. През това време Иванов тръгна пеш, за да се поразтъпче по правия и гладък път, що се простираше по права линия до горите на север.
XVII
Подир страшните душевни вълнения тая нощ той се усети поободрен — някаква свежест се въдворяваше у него. Дойде му сега на ума колко той дължеше на тоя делиормански турчин за своето почти вярно избавление! Колко преданост, колко съчувствие, колко доброта показа той към него, и то като беше увреден и оскърбен толкова от него, без да е длъжен да стори и стотната част от онова, което направи, за да го спаси от беда. Какво струваше на тоя турчин да се откаже да напуска шосето, по което се беше условил да го заведе към границата, за да не троши конете си четири дни из делиорманските завои, и да го остави в ръцете на двамата конни стражари, които се домогнаха да арестуват бежанеца? Какъв му беше тоя бежанец, какво го свързваше с него, какво го интересуваше той, за да прегърне делото му като свое и да понесе тежината на отговорностите за укривателство и качърдисване един политически престъпник, дебнат и дирен с толкова упоритост от властта? Какви облаги очакваше от Иванова, та вместо да си отмъсти за миналото рискуваше толкова за него?
И Иванов веднага си отговори, че не за парите Осман му правеше това добро. Користта, студената алчност за печалба не могат да вдъхнат такава чиста преданост, такива високи човешки чувства. Доброта, милост, великодушие — боже, мислеше си той, каква висота се крие в тези прости думи, какъв героизъм и колко величие. Тоя Осман сега стоеше пред него сто аршина по-високо от него, образования, деликатния, гордия със своята културност и широта на мислите млад офицерин. Той си зададе въпроса: би ли сторил той за Османа това, което Осман правеше за него, и си отговори пак веднага, че не. Не би сторил това не само за тоя друговерец, но и за един българин, за един роднина, даже за един приятел. Не, той не би се изложил на туй безпокойство и тежка неприятност за другиго. Той никога не бе си задавал такъв необикновен въпрос и никога не бе подозирал в себе си такъв егоизъм. А сега една неволна изповед той правеше пред себе си, и за да погледне така дълбоко в душата си, трябваше да се случи или мине това събитие. И Осман продължаваше да расте в очите му. И като продължаваше да се вглъбочава в тоя ред на мисли, Иванов неволно се повръщаше към миналото си, към служебното си минало, и то му се видя страшно, пусто и студено, неосветлено ни от една топла луча, която да го утеши и зарадва в тая минута. Като военен прокурор, назначен да обвинява набедените и да жигосва виновните с пламенна и негодующа реч, той си припомни, че никога чувство на жалост не бе огрявало красноречието му, нито великодушието някога бе му диктувало едно добро душевно движение, макар и въпреки очевидността на студения и неумолим член на закона… Той беше останал студен и неумолим, като самия закон. А той с две думи добри и милостиви, пошъпнати от сърцето, би спасил глави от бесилката, би намалил с години затворническото изтезание на нещастни същества, които животът е довел под ударите на закона. Сега той си спомняше хубаво толкова бледни лица на обвиняеми, вперили плахи очи в него, как с трепет и страх следяха потока на обвинителните му речи, чуваха присъдата си, чувствуваха гибелта си. А как е било добре и как лесно да е бил добър и да е огрявал страдните души с топлите зари на радостчицата и надеждата! Но той беше строг блюстител на закона, жесток към виновните, които само защото бяха слаби вече, имаха право на повече милост и доброта… И той чувствуваше сега пустота в сърцето и чувствуваше колко тоя Осман е по-добър и по-светъл от него. Той не бе изпитвал героизмът на милостта, едно от най-сладките божествени усещания, толкова рядко в човешкото общество, достъпно само за избраните сърца. Как е груб живота, как е кораво сърцето, как е силно и тържествующе злото в света! Каква полза, че человечеството напредва във всестранния развой на своите сили, а културата всепобедно носи своето светло знаме, когато те не са способни да засегнат сърцето и го събудят за движение благо и безкористно. Тоя невежествен турчин ги обладава, впрочем и той сега е по-високо над всички човешки прогреси, защото той знае да бъде човек, просто, непреднамерено, естествено, без да си дава някакви усилия на ума, без разчет да зачуди някого, да заслужи пофала или награда… Та впрочем, тая добродетел се не забелязва…