След няколко време обаче той се обърна и го погледна втренчен, па заприказва:
— Чорбаджи, ти в Шумен ли се живееше?
— Се в Шумен — отговори Иванов.
— Адвокатин? — осведоми се пак турчинът.
— Да, Осман-ага.
— Лоши работи стават по вас: гоните се, биете се… не мирувате.
— Ще се оправи, Осман-ага. Къде се не случват такива кавги… А ти откога си в Шумен файтонджия?
— От два месеца, Николаки ефенди.
— Де си бил по-рано?
— Се в село.
След тия въпроси и отговори и двамата изново останаха под впечатлението, че пръв път се виждат и че не се познават.
Тих, прохладен ветрец лъхаше въз лицето на Иванова и бодреше конете, които пръхкаха. Утренното небе, лазурно и чисто, се усмихваше празнично на възродената пролетна природа; лястовички стреляха из въздуха своя игрив бяг, изпущайки ясни ноти въз главите на пътниците. Врабците прелитаха и цвърчаха като палави деца из зелените шубръки. Една невидима чучулига звънтеше високо във въздуха. Далеко отляво някои върхове от Камчийския балкан, увити в теменужен цвят, вълнуваха своите линии. Кърът наоколо пустинен, безлюден, но постлан със зеленини, чийто пролетен шар радваше очите ни.
Иванов се почувствува извънредно бодър пред тая широка и свободна природа, тъй различна от тесните зимници, дето беше се таил два месеци. Той въздъхна изшироко с гърдите си и почти че му се дощя да извика и запее. Но той се ограничи само с възклицанието: „Ох! свобода, свобода!“ Па извади папироска и запуши.
Турчинът, обърнат към него гърбом, караше конете си, без да се извърне вече. Иванов впиваше жадно поглед в хоризонта на север, образуван от ниските гористи хълмове на Делиорман, зад които ламтеше да префръкне час по-скоро.
III
Къде обед се озоваха в първите гъсталаци на Делиормана.
Иванов пръв път влазяше в тая непозната и тайнствена област. Делиорманът тук беше доста рядък, поизсечен, погрознял от опитомяването си. Тук-там по шосето срещаха левенти турци с волски кола или коне, които разменяха поздравления с Османа и отминаваха.
Ненадейно Иванов съгледа двама конни стражари, че се показаха отсреща. Гузен, както беше, той трепна, особено като позна, че тия стражари бяха шуменски. Единият, брадат, му се стори, че беше между ония стражари, които бяха го подгонили при избягването му из къщи. Той направи усилие да запази хладнокръвието си при тая неприятна среща. Той действително имаше нужда от хладнокръвие: стражарите приближиха с погледи впити любопитно в Иванова и като махнаха на турчина да спре, брадатият попита Иванова:
— Накъде отивате, господине?
— За Ак-Кадънлар — отговори Иванов.
— Какво дирите там?
— Аз съм тамкашен.
— Кой сте вие? Как ви викат?
— Михаил Едикуленски — назова се внезапно Иванов, без да знае как именно му дойде на ума такова име да си даде.
Стражарите го изгледаха внимателно.
— Едикуленски? — попита брадатият.
— Да, и ако искате повече — аз съм аккадънларски народен представител — рискува нова лъжа Иванов, пазейки с голяма мъка самообладанието си.
Положението ставаше натегнато. Стражарите размениха тихо няколко думи.
Иванов помисли, че го познаха или щяха да го познаят. В тоя критически миг дръзна нова и опасна лъжа:
— Утре тръгва за Ак-Кадънлар и приставът Ихтиманов. Вчера приказвахме с него.
— Защо иде в Ак-Кадънлар?
Иванов каза по-нисичко:
— Там се криел един от шуменските бунтовници. Моля, това помежду нас… Ихтиманов не можа да тръгне с мен днес. Довечера, като стигнете там, поздравете го от мен.
После, като се приведе от колата към стражарите, каза още по-ниско, уж да не чуе турчина:
— Кажете на Ихтиманова да не слазя със стражарите си право в моята къща, както говорихме, но да се спре на ханчето край селото.
— На ханчето на Ивана Кюсето?
— Да, на ханчето на Ивана Кюсето — потвърди Иванов, който никога не бе ходил в Ак-Кадънлар.
— Аз там ще го чакам, за да му дам нужните сведения. Трябва да турим ръка на оногова, без да му дадем възможност да избегне или да се съпротиви с оръжие. Хай сега на добър час, господа. Поздравете Ихтиманова… Османе, карай! — извика той повелително.
Стражарите бутнаха конете си и тръгнаха нататък.
Осман плесна с бича своите и файтонът бърже отмина нагоре.
Пот изби по Ивановото чело. Той чак сега видя колко опасни и нелепи лъжи в страха си наизказа, без да мисли, несъзнателно. Ако случайно стражарите да знаеха кой е аккадънларския депутат — а той беше турчин, — Иванов бе пропаднал. Но добрата му съдба и изменената му външност, и дързостта му заблудиха полицейските хора. Той се спаси като по чудо.