След няколко минути той плахо се извърна и погледна крадишком назад. Видя, че стражарите се бяха спрели, гледайки насам. Те приказваха с живо махане на ръцете.
— Османе! Удрай конете! — извика той.
В тоя миг файтона се намираше на върха на една рътлина. От първия удар конете го понесоха надолу из стръмнината между две стени от гъсталаци. Като се озова долу, Иванов пак погледна. Стражарите се бяха върнали и от висотата, която току-що бе оставил, махаха насам и викаха:
— Хей, чакай там!
— Иванов, спри файтона!
Осман се извърна:
— Стражарите заповядват да спрем, чорбаджи!
— Карай, Осман, напред! — извика Иванов, разбрал, че спасението бе сега само в бягство.
Конете припкаха изново по шосето. Тук то правеше нагъл завой наляво. Трясъкът на файтона разбуди ековете на гората. При едно извръщане Иванов видя през храстите на лещака, че двамата стражари се спущаха бързо низ стръмнината, идейки по дирите им.
Това забележи и турчинът.
— Ние, колкото да бягаме, ще ни стигнат-каза той.
Иванов бе впил очи надясно в гъсталака.
— През тая пътека са минавали кола — каза той, посочи пътеката надясно, що се отбиваше от шосето и влизаше в гъсталака. И без да даде време на смаяния файтонджия да отговори нещо, той изкрещя:
— Тук, тук влез!
Турчинът покорно възви файтона надясно и той потъна в дърволяка.
Стражарите препускаха тъкмо в завоя.
IV
Бежанците се озоваха в съвършена глухота.
Осман откара файтона още по-дълбоко из сенчестата пътека, па спря.
Той и Иванов се ослушваха. Иванов извади револвера си, готов да се брани и да стреля против стражарите. Но никакъв подозрителен шум не достигаше до тях. Нещо като конски тропот се чу зад дебелата завеса на гората, па изчезна в тишината й.
— Отминаха напред — каза Осман.
— Да, отидоха — потвърди Иванов.
Сърцето му още силно биеше.
— Познаха те, чорбаджи?
— Познаха ме.
— Но одеве не те познаха.
— Защото аз по-рано не носех брада и нямах тъмни очила, па и друга носия имах… Но дяволите, сетиха се… брадатият се сети.
— Това е лошо.
— Къде води тая пътека?
Осман назова едно турско село.
— Но ний няма да отиваме нататък, чорбаджи? — прибави той.
— Ние не можем вече да излезем на шосето — каза решително Иванов; — и от това село за къде се отива?
— За навътре из Делиормана пак, до други села.
— Може ли да се иде по тия пътища до границата?
— Страшно заобикаляне, Николаки ефенди, вместо два дена четири или пет. Па да ти кажа правото: да не излезе нашата работа „от трън та на глог“?
— Защо?
— Ние ще пътуваме се край дивички мюсюлмански села. А има всякакви хора, знаеш, между нашите турци…
— Предпочитам да ме убият турци, а не българи — забележи мрачно Иванов.
Турчинът се ослушваше.
— Стражарите, като видят, че са се излъгали — каза той — ще се повърнат и може да нагазят по дирите ни, макар че и други пътеки още се отбиват като нашата.
— Тогава карай, Осман, аз ще ти заплатя четворно за труда.
— Не е за парите, Николаки ефенди: стига да избегнем от бедата, там е всичкото… Но нека опитаме… Ти си млад и добър челяк, защо да се оставиш да гинеш.
Осман каза тия думи просто, от сърце. И той сега трепереше за съдбата на Иванова, преди няколко часа неизвестен и чужд нему.
Той шибна конете и файтонът се задълбочи из Делиорманът. Иванов не без трепет се вглеждаше погълнат от тия усойни гори и самотии, диви вертепи на население саможиво и враждебно, на тайни пусии и хищнически инстинкти.
В една гъста и глуха гора, в тъмен дол, отбиха се от пътя, за да закусят и починат.
Когато хапнаха и запалиха цигари, Осман, след дълго усилено и напрегнато взиране в Иванова, който не забелязваше това, внезапно се обърна към него:
— Аз тебе гаче те познавам?
И той впи пламнали очи в офицера.
— Ти беше офицерин едно време, нали?
— Да! — отговори Иванов, като видя, че е безполезно да крие вече.
— Ти беше член във военния съд в Русе преди седем години, нали?
— Да, Осман-ага.
Осман се навъси.
— А ти познаваш ли ме?
— Не.
— Припомни си.
Иванов го гледаше зачуден.
— Не мога да се сетя кой си.
— Не помниш ли ти, когато съдихте един Дели Осман?
Иванов гледаше смаян.
— Тоя Дели Осман — викаха го още „Кеседжи“, вие го съдихте там за разбойничество и го осъдихте на седем години затвор в окови. Този Дели Осман бях аз.
Иванов измънка нещо, но гласът му загасна в гърдите.