Турчина продължи с набърчено лице.
— При разпита, помниш ли, понеже аз отказах упорито, ти скокна и ми удари плесница! Много си горещ!
Иванов гледаше изтръпнал. Сега той си припомни ясно това. Османовите черти му ставаха съвсем познати и гласът му също.
Осман продължи:
— Видиш, че има един аллах. Ти тогава когато ме осъждаше и затваряше къщата ми, нито ти минуваше през ум, че може да дойде един ден, когато аз да те съдя. Аз излежах затвора си и преди два месеца ме освободиха. Ето господ те предава в моите ръце.
Иванов слушаше тия грозни приказки поразен. За борба с тоя як като бик и въоръжен турчин, за самозащита той нито мислеше, нито се сети да земе револвера си, който беше в джеба му. Ако турчинът, вместо да го убие, се задоволеше просто да го предаде на властите, той пак беше изгубен. Той извади портмонето си и го сложи пред него.
— Осман, тук са седемдесет наполеона, вземи ги. Пощади ме — каза глухо.
Осман блъсна портмонето и жълтиците се изсипаха на тревата.
— Не ща пари!
После прибави високо:
— Аз дадох в Шумен дума да те заведа здрав и читав до границата и ще изпълня думата си. Не се безпокой, чорбаджи. Хай да вървим!
Прехласнатият офицер не вярваше ушите си. Той каза покъртен:
— Благодаря, Османе! — и му стисна ръката.
Той не намери повече думи, за да изкаже душата си.
Скоро файтонът тръгна пак из делиорманските пущиняци.
V
Делиорманът, из който ще бъде принуден да се скита нашият герой, е една от най-гористите части на България, най-рядко посещавана и най-малко познатата. Той зафаща голямо пространство в Източна България, между Силистра, Разград, Шумен, Добрич и добруджанската граница. Обширни и гъсти гори от тънкостволи дървета, лещаци и шубръки или големи дъбови лесове покриват голяма част от леко вълнистото делиорманско равнище — главно плещите и върховете на разлетите рътлини, що се вълнуват по всички посоки. В котловините между тях, извънредно плодородни, гората отстъпва място на разработени земи и тучни пасбища. При тях се гушат многобройни села, обитавани от турци къзълбаши, едър, як и трудолюбив народ, с първобитни нрави, фанатичен и на часове свиреп. След Руско-турската война много от тия села се запъстриха от колонийки български земледелци, пришли от Одринско и другаде, без тая примес да изменя обаче чисто мюсюлманския характер на тая област.
Колкото пътникът напредва навътре в Делиорман, той става по-див, горите му по-гъсти и по-глухи. Зелени гъсталаци, три-четири метра високи, като една непроницаема стена, заграждат от две страни пътя и цели часове закриват хоризонта от очите му. Често от някоя височина погледът му обфаща обширен кръгозор, напълнен от безчислени долини и рътлини дори до небосклона, покрити цели със зелени гори, прилични на талазите на разиграно море, на които никой друг предмет не разбива еднообразието на зеленината. По някъде, над вършьето се белее тъпия връх на минаре или се издигне димец из невидими комини — признаци на скрито в гората турско село. С лещаците, леските, габърите се чредуват гори от колосални, разредени дъбове, които образуват под шатрестите си клонаци хладни сенки. Рояци пойни птици пеят в листака, невидими славеи пролетес ронят своите кръшни, кристални рулади, кукувици кукат в дълбочината на леса и тия звънливи, сиротни и меланхолни гласове увеличават меланхолията на самотиите.
За жалост, тия зелени, плодородни и прекрасни краища природата ги е лишила от един най-ценен дар: липсва вода. Многобройните суходоли, които постоянно пресичат пътя, са безводни, никаква барица не ги освежава. Пътникът върви цели дни и слухът му напразно иска да улови шума на изворно чучурче или радостно клочене на течна водица из долинките, от която да уталожи жаждата си. Населението се принуждава да прибира и използува в трапове дъждовната вода, за да пои себе си и добитъка. Пътникът среща край всяко село подобни водохранилища: те се образуват в наклонни долинки, на долния край заприщени с висок яз. Там дъждовните води се стичат и правят вир. Из него си черпи селото водата. Но скоро тоя вир от сушата и дневните пекове намалява и се превръща на мътна и кална локва, в която се огледва небето, също мътно и кално…
В същност, за българина пътуването из тия затънтени и зелени предели не е весело. Някаква навъсена самотност, суровост, отчужденост вее от тях. Самото име на Делиормана му звучи зловещо. Той си спомня, че в турско време, през цели векове, тия горища са били непристъпни, пълни с опасности за българина. И сега се белеят край пътищата надгробни камъни-паметници на убити там пътници християни. Той и днес минува там с известен трепет. Той знае, че е в България, че тоя остров от мюсюлмански свят е обиколен от български населения, че се намира под български закон и власт, при все това той се чувствува самотен и чужд, и безпомощен в тоя край, дето невежеството, фанатизмът и расовата умраза против християните са запазили живота от освежителния лъх на прогреса и человещината.