При все това Делиорманът през 1880–1881 година си даде удоволствието да има история: той се възбунтува, заедно с Геновските турци, против българските власти, без никаква уважителна причина и с един див упорит героизъм дълго време дава отпор на пратените да го укротяват военни сили. Бунтовнишки и разбойнишки чети шетаха из самотиите му, стреляха из пусии български стражари и войници. С голяма мъка драконските мерки на генерал Ернрота можаха да задушат това движение. Оттогава делиорманците се повърнаха към прежните си мирни занятия на работливи земледелци-скотовъдци и тишината, която владееше през векове в республиката им, се повърна пак. Но Делиорманът си вече спечели една страничка история.
VI
Останалата част от тоя ден пътуването мина без случки.
По залез слънце пътниците се спряха в едно турско село, за да нощуват. Понеже там не съществуваше хан, както и във всички турски села, Иванов намери гостоприемство в „одаята“. „Одаята“ се нарича там нарочно приготвената стая, в която преспиват, по право и безплатно, странниците. Тая странна добродетел на гостолюбието се съхранява и днес навред в турските селения, наред с фанатизма, затаената ненавист и предразсъдъка към християните.
Умореният пътник, който и да е, се настанява в „одаята“, без да иска от някого разрешение, без да го пита някой кой е и откъде е. Одаджият турчин донася им вечер храна каквато може да даде общината, шъта им, прислужва им и заранта ги изпраща с благопожелание за благополучно пътуване, напълно доволен от бакшиша, който му оставят в ръката.
Ивановото гостуване обаче не мина съвсем безшумно. Благодарение на присъствието на файтона, рядко явление в тия затънтени села, около одаята му се тълпяха дечурлига-турчета, които не можаха да се начудят на тая лъскава черна кола. Посетиха го първенците и с дружелюбни думи разговаряха с него, докато той вечеряше, запитвайки го несмело и учтиво за занятието му и причината, която го води през тяхното село. После го оставиха, като му пожелаха лека нощ и всяко щастие. Тия въпроси, задавани Иванову повече от учтивост, го туряха в мъчнотия. Той се представи за търговец на жита, пътующ за Ак-Кадънлар; но понеже той не беше вършил търговия, даваше забъркани обяснения на питанията на турците. Затова той реши за следующия път да измисли друго.
Той свърши скромната си вечеря от пържени яйца, мляко, сирене и чер ръжен хляб и си пи с наслаждение горчивото кафе, което му свари одаджият. Той се приготви да си легне. Стаята беше с голи издраскани стени, с нисък потон и с прозорче към пътя. Два дъсчени мендеря, постлани с рогозки, представляваха легла за пътниците. Преди да си легне, той се опита да заключи портата, но видя, че заключалката не работи.
— Осман спи отвън, няма нищо — каза си той.
Той сложи куфара в ъгъла на единия мендер, облегна си главата на куфара като на възглавница и се зави с палтото си. Макар че го оборваше сън, той дълго време не можа да заспи, хапан от бълхи и дървеници, обязателни обитателки на всяка странноприемна стая на изток, която се почита. Той посегна да вземе папироска и да запуши. Внезапно вратата се отвори. Гостът, който се яви на прага, беше един стар дервиш, със сиводрипаво джубе, със сив плъстен каук на главата. На кръста му висяха разни кесии, кратунка за пиене вода, чибучка и други дреболии с неизвестно за Иванова назначение.
Дервишинът учтиво поздрави Иванова с добър вечер, седна на свободния мендер и взе полека да откачва разните висулки от гърдите си и да ги полага до стената.
Па се обърна към съседа си и го попита отде иде и за къде отива.
Иванов му отговори, каквото му скимна.
— Десницата на аллаха нека бди над тебе — каза дервишинът, като пълнеше чибучката си.
Иванов счете за учтивост да го пита от дека иде.
Дервишинът пухна с въздишка дим от устата си и отговори:
— От Бейрут.
— За де пътуваш?
— Бях на поклонение на текето при Масар-пашовата кория при Разград; сега отивам да се поклоня на гроба на Елия Ибрахим в Баба-Даа. Нека се слави името му в райските градини.
Но той докара в изступление Иванова, като му обади, че след поклонението в Баба-Даа тъкми да иде да се поклони на някакво прочуто теке в… Будапеща!
Иванов счете, че е доста тоя разговор, зажумя и поиска да спи. Понеже в стаята скоро се въцари пълна тишина, той неволно отвори очи, за да погледне какво чини другаряг му. Той го видя, че се молеше, коленичил на мендеря. Дълго време траяха диганията на ръцете при ушите, прикланенията чело до земята, мърдането на устните, изговарящи нечувани молитви. Лицето на дервишина сухо, избраздено с бръчки и жълто, при светлината на ламбицата, добиваше по-мъртвешки вид със своята ледена безжизненост. Но клепачите на Ивановите очи натегнаха и той се унесе в дълбок сън.