— Защо се бави?
— Готвят ти сега ястие в къщата на бея.
— Какъв бей?
— Беят, при когото седеше одеве тука. Снощи вечерята ни беше много сиромашка, сега ще имаш и пиле, и аджем-пилаф. Пиле ще ти приготвят и за из пътя… Видя ли одаята? Тя е напръскана и пометена чисто… Мендеря е постлан с меко шелте. После, като се усмихна лукаво, прибави:
— Николаки ефенди, лъжеш, ама майсторски лъжеш. Завчера депутат, вчера търговец, днес инженер, а утре видя-щем пак ще измислим нещо.
Иванов сам се чудеше на толкова метаморфози — необходимостта да лъже и прикрива личността си при всяка стъпка го уморяваше нравствено. Той бе принуден да внимава на всяко свое слово и действие, щото да хармонират с ролята, която си даваше. Това положение беше трагическо, въпреки привидния си комизъм. Вечеряха с Османа от бейските ястия. Когато свършиха и Осман го остави, той седна на мекото шелте на мендеря, донесено също от бейовата къща, с две чисти пухови възглавници и запали цигарата си. Вместо кадливата газева ламба, сега светеше спермацетова свещ на висок пиринчен свещник.
Тия икрами му причиниха мъка. Беше му ужасно съвестно. Боже мой, на колко безобразни лъжи ги дължеше той! Той проклинаше файтона, който му привличаше любопитството и вниманието на простодушните селяни. Как бе желал да остане незабелязан! Но като напук той дигаше шум около себе си.
Но той спа непробудно тая нощ на меката бейска постелка.
VIII
Призори те напуснаха селото.
Иванов се чувствуваше бодър, починал добре тая нощ след безсънието на миналата.
Понеже бе решил да пътуват се по междуселските пътища, файтонът правеше големи завои, пътят им ставаше тройно дълъг и Иванов с униние чу от Османа, че още две нощи ще бъдат гости на Делиорман.
Въпреки затънтеността на тая покрайнина — понеже се намираха в сърцето на Делиорман — те пак срещаха пътни-цитурци, на чийто вид Иванов вече навикна: срещата им не му причиняваше вече първата тревога — той се чувствуваше под покровителството на Османа, който сега бе неговото провидение тука.
Като възлязоха по един горист рът, той видя с неволна радост един пътник българин, на кон, първият българин, що очите му зърнаха от два дена в тоя мюсюлмански мир.
Те скоро го застигнаха.
Българинът беше средна пора човек, облечен в чистички шаячени френски дрехи, с кожена шапка на глава. Той се извърна и добра усмивка озари червендалестото му кръгло лице.
Иванов го поздрави дружески и махна на Османа да спре файтона.
Непознатият българин с искрено удоволствие се заприказва с Иванов. Излезе, че той бил жител в селото, дето трябваше да пренощува, заможничък земледелец и търговец в селото, дето имало още и други пет семейства български — заселили се тук две години след Освободителната война. Бай Димо — тъй си каза името — се фалеше, че са добре, поминъкът им не е лош, със съселяните турци се сговарят.
— Само ние не си живуваме — прибави той.
— Как? — попита Иванов.
— Ние, българите, и тука се ядем, господине, разделени сме на две партии.
— Как? Четири семейства и сте успели да образувате политически лагери? — очуди се Иванов.
— Българин без политика и без ежби може ли да живее? — усмихна се горчиво бай Димо.
Файтонът вървеше полека, успоредно с конника.
— Ами ваша милост, накъде тъй из нашите дивотии делиормановски?
Иванов се беше приготвил за това питане.
— Отиваме за Добрич. Рекохме пряко да ударим, па затънахме из тия места.
Бай Димо го изгледа позачудено.
— Наистина сте затънали: кой минава оттука — никой. Ваша милост си от Добрич?
— Да.
— Чиновник?
— Да, чиновник.
— Да бяхте земали поне един стражар… Тук е див светът.
— Ние не се боим, чорбаджи — отзова се усмихнато Осман.
— Тогава вие ще нощувате в наше село?
— Да. Има ли одая там? — попита Иванов.
— В одаята ли? Сакън, бълхи ще ви изедат… по-добре на улицата човек да легне.
После, като погледна Иванова дружески, бай Димо каза:
— Ако обичате, елате у мене… Ние толкова рядко виждаме българи по нашите места… ще ни е драго, господине…
Иванов благодари сърдечно и прие поканата.
— Как ви беше името?
— Никола Папазов.
— Драго ми е.
Слънцето вече захождаше, горите на запад ставаха тъмни и само върховете им се позлатяваха от слънчевите лучи! Хладен зефир люшкаше листата на дърветата. Конете, като чувствуваха, че наближава вечерта и почивката, с нова енергия продължаваха да вървят.
От едно ново възвишение мярна се селото в една котловина, с бялото си ниско минаре.