Там бай Димо разправи на другарите си де му е къщата, па се раздели от тях и се изгуби в дърволяка.
Осман поведе конете при една скудна барица, що се губеше из тревата, да ги напои. Той употреби дълго време за това нещо, понеже незначителната струйка бавно пълнеше кофата, за голямо нетърпение на изжеднелия добитък.
След половин час нашите пътници бяха в селото. Там лесно зърнаха Димовата вратня, пред която самият стопанин с усмихнато лице ги чакаше.
Когато колата им отиваше за там, от една улица изгърмя файтон. На него стояха един българин и един турчин. Файтонът спря недалеко пред една къща, по външния си изглед българска: с прозорци над пътя.
Това позачуди Иванова. Какво дири друг файтон в това село?
Бай Димо ги посрещна радостно.
— Какъв е този файтон? — попита Иванов подир първите приветствия, като погледна назад.
В тоя миг двамата ония пътници слязоха от колата си и снеха вещите си.
— Ще ти кажа — каза усмихнат бай Димо, — заповядайте.
IX
Гостът бе посрещнат радушно от Димовото семейство; то състоеше от майката и жената Димова — последната здрава, черноока, с правилни черти невеста, — от един петнайсетгодишен юноша и едно момиче с голяма руса коса и босичко.
Той бе въведен на горния кат, в чиста стаичка, постлана с нови черги и с българска покъщнина по полиците, с бели завеси по прозорците.
Дадоха сладко, после кафе. Иванов се чувствуваше безкрайно честит в това покойно и гостоприемно българско кътче сред Делиорман, дето го приемаха като свой, като роднина.
Иванов пак повтори въпроса си за пристигналия файтон.
— Това е — каже насмихнато Дилю — кандидатът наш.
— Какъв кандидат?
— Нали ще стават скоро избори за народни представители?
— Ами турчинът кой е?
— Агитатор негов.
Иванов се поуспокои.
Димо продължи:
— Слязоха у Горанови. Той е кандидат техен, но не наш.
Нашият си е друг.
И бай Димо разправи, че днес-утре се очаква пристигането на друг кандидат, от партията на бай Дима.
Това съвсем малко интересуваше Иванов. Но бай Димо, очевидно, беше ярък политикан и ярък партизанин, макар и в дълбочините на Делиорманът. Както обикновено бива у нас, партийните страсти са по-живи, колкото по-глуха е провинцията. Той не престана да говори по злобата на деня — предстоящия избор в техния околийски център — и когато седнаха на трапеза.
Току бяха привършили скромната вечеря, вратата се тропна и влезе един стражарин. Той погледна към Иванов и му каза:
— Господине, вика ви старшият.
Иванов прибледня.
— Защо ме вика?
— Не знам. Той ще ти обади.
Димо не забележи смущението му. Той си обясни съвсем просто призоваването му в полицията.
— Идете, идете… разбрах, той ще ви похока.
— Защо? — попита Иванов.
— Защо сте тръгнали из тия места самички… Преди две недели наблизо обраха двама българи от Селим-тепе… Едного раниха… Става пакост и се отваря работа на полицията.
Но Иванов, под натиска на зловещи предчувствия, които не смееше да обади на домовладиката, стоеше като вдървен, без да знае какво решение да земе.
Но избор нямаше, трябваше да се покори на съдбата си. Той последва стражаря ням.
На улицата беше вече тъмно.
Полицейският участък беше на петдесетина разкрача от Димовия дом.
Иванов намери старшият, излегнат на мендеря. Той беше нисък и дебел човек, с наежени руси мустаци и остър поглед.
Старшият се поиздигна малко, вперил очи в Иванова, и без всяко предисловие го попита:
— Господине, какво дириш тука?
Гласът му беше груб, напран и повелителен, както подобава на един старши, който съзнава достойнството си, в едно място, дето сам е цар и господ.
Иванов му отговори, че пътува за Добрич.
Старшият го изгледа с презрителна усмивка.
— Кой си ти? Как те викат?
— Никола Папазов.
— От дека идеш?
— От Разград.
Старшият го гледаше недоверчиво.
— Та ти пътуваш за Добрич?
— Да.
— Кому ги продаваш тия краставици, господине? Оттук ли е пътя за Добрич?
— Аз оттук го избрах — отговори Иванов развълнуван.
Стражарят стана нервно.
— Ти мислиш, че имаш говеда пред себе си? — извика той. — Ти мислиш, че аз те не знам какъв си и що си?… Ти отде се познаваш с бай Дима?
— Из пътя се застигнахме и запознахме.
— И си гост у него?
— Прикани ме човекът и аз приех, за да не ида в одаята.
— Мълчи! — извика старшият гневно.
После се обърна към стражарина, който стоеше до вратата:
— Иване, затвори негова милост.
— Защо? — извика Иванов разтреперан. — Протестирам! Нямаш право! Аз съм честен човек!
Под тия думи на негодувание той искаше да скрие ужасното вълнение, що го обзе. Той се чувствуваше погубен.