Сега въртящите се кръгове светлина започнаха да се сливат и лъчите се превърнаха в светли снопове, които бавно изчезваха в пространството, въртейки се около осите си. Те се раздвояваха и така получените линии образуваха вълни, променяйки бавно ъглите си на пресичане. Фантастични, бързо движещи се геометрични форми проблясваха и изчезваха, докато пламтящите мрежи се вплитаха и разплитаха. А хората-маймуни гледаха хипнотизирани. Те бяха пленници на светещия кристал.
Те изобщо не можеха да предположат, че кристалът сондираше техните души, изследваше и опипваше техните тела, изучаваше реакциите и преценяваше възможностите им. Отначало всички стояха приклекнали, представлявайки неподвижна картина. Те бяха като вкаменени. След това човекът-маймуна, намиращ се най-близо до кристалния блок, внезапно оживя.
Той не се помръдна от мястото си, обаче тялото му загуби сковаността си и започна да се движи подобно на кукла, направлявана от невидими конци. Главата му се обръщаше ту на едната, ту на другата страна. Устата му безшумно се отваряше и затваряше; пръстите на ръцете му се свиваха и отпускаха. След това се наведе, взе един дълъг стрък трева и се опита да го върже на възел с несръчните си пръсти.
Той приличаше на същество, обладано от зъл дух, борещо се срещу някакъв демон, който бе станал господар на тялото му. Задъхваше се и очите му бяха пълни с ужас, докато се опитваше да принуди пръстите си да извършват движения, много по-сложни от всички движения, които се бе опитвал да извършва досега.
Въпреки усилията си той успя само да пречупи стръка трева на няколко парчета. Щом парчетата паднаха на земята, силата, която го направляваше, го напусна и той отново се вцепени.
Друг човек-маймуна се съживи и извърши същата процедура. Той беше по-млад индивид, по-способен да реагира и успя там, където по-старият бе претърпял неуспех. На планетата Земя бе вързан първият груб възел…
Други хора-маймуни извършиха по-странни и още по-безсмислени неща. Някои от тях вдигаха опънатите си напред ръце и се опитваха да докоснат върховете на пръстите си най-напред с отворени очи, а след това с едно затворено око. Някои бяха заставени да се взират в геометричните форми в кристала, които ставаха все по-сложни и по-фини, докато отделните линии се сляха в неясно сиво петно. Всички чуваха чисти, единични звукове с различна височина, които скоро надминаха възприемащата възможност на слуха им.
Когато дойде ред на Муун-Уочър, той почти не изпита страх. Главното му усещане бе някакво смътно възмущение, защото мускулите му се гърчеха и крайниците му се движеха под заповеди, които не бяха негови.
Без да знае защо, той се наведе и взе един малък камък. Изправяйки се, видя, че в кристалния блок има нов образ.
Мрежите и движещите се танцуващи форми бяха изчезнали. Вместо тях се виждаха концентрични кръгове, които заобикаляха малък черен диск.
Покорявайки се на мълчаливите заповеди, диктувани в мозъка му, той хвърли камъка с тромаво движение. Камъкът не улучи целта с близо един метър.
„Опитай отново“, гласеше новата заповед. Той потърси и намери нов камък. Този път улучи блока, който издаде звънтящ звук. Попадението беше все още далеч от целта, но прицелът се подобряваше.
При четвъртия опит той беше само на няколко сантиметра от центъра на мишената. Чувство на неописуемо удоволствие, почти сексуално по сила, нахлу в душата му. След това заповедите прекъснаха, той не усещаше никакъв импулс да върши каквото и да било, освен да стои и да чака.
Един след друг всички бяха обладавани за кратко време от „злия дух“. Някои успяваха да се справят със задачите, които им бяха поставяни, но повечето претърпяваха неуспех; всички обаче бяха съответно награждавани с пристъпи на удоволствие или усещаха болка.
Сега от блока бликаше еднообразна светлина, фигурите бяха изчезнали, така че той приличаше на светеща колона, открояваща се сред околния мрак. Сякаш ставайки от сън, хората-маймуни се отърсиха и поеха по пътеката, водеща към пещерите. Те не се обърнаха, нито се изненадаха от странната светлина, която ги водеше към домовете им — и към неизвестното бъдеще, дори към звездите.
Училище
Муун-Уочър и другарите му ни най-малко не си спомняха за онова, което бяха видели, след като кристалът престана да упражнява своето хипнотично влияние върху психиката им и да прави експерименти с телата им. На следващия ден, когато тръгнаха да търсят храна, те минаха край него, без да му обърнат внимание: той беше вече част от обикновеното им ежедневие. Те не можеха да го ядат, а и той не можеше да ги изяде; следователно нямаше защо да му се обръща внимание. Долу при реката Другите предприеха своите обикновени безплодни заплахи. Техният водач — един едноух човек-маймуна, на възраст колкото Муун-Уочър и едър като него, но с по-лошо здраве, дори направи кратък набег на територията на стадото на Муун-Уочър, крещейки силно и размахвайки ръце, опитвайки се да изплаши противниците си и сам да си вдъхне смелост. Водата на рекичката никъде не беше по-дълбока от 30 сантиметра, но колкото Едноухият влизаше по-навътре, толкова по-несигурен и по-нещастен се чувстваше. Скоро той забави ход и се спря. След това се върна обратно с повишено самочувствие и се присъедини към другарите си.