Иначе нямаше никаква промяна в ежедневието. Събраха достатъчно храна, за да преживеят още един ден, и през това денонощие никой не умря.
Тази нощ кристалният блок пак ги очакваше, заобиколен от своята пулсираща аура от светлина и звук. Програмата, която той бе замислил обаче, беше малко по-различна.
Той игнорира напълно някои от хората-маймуни и съсредоточи вниманието си върху най-надеждните. Един от тях беше и Муун-Уочър; още веднъж той почувства как любопитни пипала проникват в неизползваните досега пътища на мозъка му и скоро след това му се явиха видения.
Може би тези видения бяха вътре в кристалния блок, а може и да бяха в самата му душа. Във всеки случай за Муун-Уочър те бяха напълно реални. Този път обаче обикновеният му вроден инстинкт да прогонва нашествениците от своята територия беше приспан по някакъв начин.
Той виждаше едно семейство на хора-маймуни, което се различаваше само в едно отношение от това, което му беше така познато. Мъжкият, женската и двете бебета, които по тайнствен начин се бяха появили пред него, бяха сити и пресити, с гладка и лъскава козина — условие за живот, каквото Муун-Уочър никога не бе могъл да си представи. Несъзнателно той опипа изпъкналите си ребра. Ребрата на тези същества бяха скрити в гънки тлъстина. От време на време те се раздвижваха лениво и се изтягаха спокойно близо до входа на една пещера — очевидно те живееха в мир с целия свят. Понякога едрият мъжкар се оригваше от задоволство.
Те не правеха нищо. След пет минути картината внезапно изчезна. Кристалът представляваше вече само мъждукащ силует в тъмнината; Муун-Уочър се отърси, като че ли се събуждаше от сън. Той внезапно разбра къде се намира и отведе обратно своите в пещерите.
Муун-Уочър не притежаваше съзнателна памет за онова, което беше видял. Обаче тази нощ, когато беше седнал пред входа на бърлогата си и размишляваше, докато ушите му долавяха шумовете на околния свят, той за пръв път почувства първите далечни пристъпи на ново и силно вълнение. Това беше смътно, неопределено чувство на завист, на недоволство от живота. Той нямаше представа коя бе причината за това чувство, а още по-малко как да намери лек срещу него. В душата му обаче се бе промъкнало недоволство и той беше вече съкратил с една малка крачка разстоянието, което отделяше маймуната от човека.
Сцената с четирите охранени хора-маймуни се повтори няколко нощи поред, докато накрая се превърна в източник на постоянно раздразнение и това усилваше вечния глад, който измъчваше Муун-Уочър. Но само това, което бе видял с очите си, не можеше да предизвика подобно въздействие; необходими бяха и психологически импулси. Сега в живота на Муун-Уочър имаше прекъсвания, за които той никога нямаше да си спомни: това бяха моментите, когато атомите на неговия мозък се моделираха по нов начин. Ако той оживееше, тези модели щяха да станат вечни, защото неговите гени щяха да ги предадат на бъдещите поколения.
Това беше бавен, мъчителен процес, но кристалният монолит беше търпелив. Както той, така и подобните нему копия, разпръснати по половината земно кълбо, не очакваха да постигнат успех от всички хора-маймуни, участващи в експеримента. Дори и стотици неуспехи нямаше да имат значение, докато само един-единствен успех можеше да промени съдбата на света.
До следващото новолуние племето стана свидетел на едно раждане и на два смъртни случая. Един от тези случаи се дължеше на гладуване; вторият бе по време на нощния ритуал: един човек-маймуна внезапно рухна, докато се опитваше да очука внимателно два камъка. Кристалът веднага потъмня и племето беше освободено от хипнотичното му влияние. Но падналият на земята човек-маймуна не се помръдна и естествено до сутринта тялото му беше изчезнало.
През следващата нощ нямаше сеанс; кристалът все още анализираше грешката си. Племето минаваше край него при сгъстяващия се сумрак и не му обръщаше внимание. На следващата нощ той отново възобнови действията си.
Четирите охранени хора-маймуни пак бяха тук, но сега те извършваха необикновени действия. Муун-Уочър се затресе неудържимо. Той имаше чувството, че мозъкът му ще се пръсне, и искаше да отклони погледа си. Обаче неумолимият умствен контрол, упражняван от кристала, не намаляваше и той бе принуден да следи урока докрай, въпреки че инстинктите му се противяха.