Карлос Кастанеда
Една отделна реалност
Следващи разговори с дон Хуан
ВЪВЕДЕНИЕ
Преди десет години имах щастието да срещна един индианец от племето яки в северозападно Мексико. Наричам го „дон Хуан“. На испански дон е нарицателно, което се използва, за да се изрази уважение. Запознанството ми с дон Хуан стана съвсем случайно. Седях с един приятел — Бил в автогарата на пограничен град в Аризона. Бяхме се умълчали. В късния следобед лятната горещина беше непоносима. Изведнъж той се наклони и ме потупа по рамото.
— Ето човека, за който ти говорих — каза той тихо. Кимна небрежно към входа. Един възрастен човек току-що беше влязъл.
— Какво си ми казвал за него? — попитах.
— Той е индианецът, който знае за пейота. Помниш ли?
Спомних си, че веднъж с Бил цял ден обикаляхме с колата, търсейки къщата на някакъв „ексцентричен“ мексикански индианец, който живеел в тази област. Не намерихме къщата на човека, а аз имах чувството, че индианците, които бяхме разпитвали за посоката, нарочно ни бяха заблудили, Бил ми беше казал, че мъжът е „йерберо“ — човек, който събира и продава лечебни растения, и че знае много за халюциногенния кактус пейот. Беше казал още, че си струва да се запозная с него. Бил беше моят водач на югозапад, докато събирах информация и екземпляри от лечебните растения, използвани от индианците в тоя край.
Бил стана и отиде да поздрави мъжа. Индианецът беше среден на ръст. Косата му беше бяла, къса и покриваше малко ушите му, подчертавайки овалността на главата. Беше много тъмен. Дълбоките бръчки по лицето му говореха за пределна възраст, макар че тялото му изглеждаше силно и здраво. Наблюдавах; го известно време. Движеше се с пъргавина, според мен, невъзможна за един старец.
Бил ми направи знак да се присъединя към тях.
— Той е симпатяга — каза ми Бил. — Но аз не мога да го разбера. Испанският му е странен, сигурно е пълен с местни изрази.
Старецът погледна Бил и се усмихна. А Бил, който знае само няколко думи на испански, изрече някаква абсурдна фраза на този език. Той ме погледна, сякаш ме питаше дали е разбран, но аз не знаех какво има предвид. След това се усмихна плахо и се отдалечи. Старецът ме погледна и започна да се смее. Обясних му, че понякога моят приятел забравя, че не говори испански.
— Мисля, че той забрави и да ни представи — заявих аз и казах името си.
— Аз съм Хуан Матус, на Вашите услуги — каза той. Стиснахме ръцете си и известно време мълчахме. Наруших тишината и му казах за своето начинание. Казах му, че търся всякакъв вид информация за лечебни растения, особено за пейота. Дълго говорих натрапчиво и макар че бях почти напълно невеж относно предмета, казах, че знам много за пейота. Смятах, че ако се изхвърля с познанията си, той ще се заинтригува и ще пожелае да говори с мене. Но той не каза нищо. Слушаше търпеливо. След това бавно кимна и се взря в мен. Очите му светеха с особена, сякаш собствена светлина. Отбягнах погледа му. Притесних се, защото ме споходи увереността, че в този момент той знае, че говоря глупости.
— Ела в дома ми някой ден — каза той накрая, отмествайки поглед от мен. — Може би там бихме могли да поговорим по-свободно.
Не знаех какво още да кажа. Чувствах се притеснен. След малко Бил се върна. Той усети моето неудобство и не каза нито дума. Известно време седяхме в напрегната тишина. След това старецът стана. Автобусът му беше дошъл. Каза довиждане.
— Не мина твърде добре, нали? — попита Бил.
— Не.
— Попита ли го за растенията?
— Да. Но мисля, че направих гаф.
— Казах ти, той е много ексцентричен. Индианците наоколо го познават, но никога не го споменават. А това е нещо.
— Той каза, че бих могъл да отида в дома му, все пак.
— Будалкал те е. Разбира се, можеш да отидеш в дома му, но какво от това? Никога нищо няма да ти каже. Ако някога го попиташ нещо, той млъква, като че ли си идиот, който говори глупости.
Бил убедително говореше, че е срещал и преди хора като него — хора, които създават впечатление, че знаят много. По негова преценка, каза той, такива хора не си заслужавали човек да се притеснява, защото, рано или късно, той може да се сдобие със същата информация от някой друг, който не се прави на труднодостъпен. Каза, че няма нито търпение, нито време за стари сухари и че е възможно старецът само да се представя като познавач на растенията, а всъщност да знае толкова малко, колкото всеки друг.
Бил продължи да говори, но аз не слушах. Умът ми продължаваше да се занимава със стария индианец. Той знаеше, че се хваля и преувеличавам. Запомних очите му. Те наистина светеха.
Върнах се да го видя след два месеца, но не толкова като студент по антропология, интересуващ се от лечебни растения, колкото като човек с непреодолимо любопитство. Начинът, по който ме беше погледнал, беше събитие, без прецедент в моя живот. Исках да разбера какво означаваше този поглед. Това ми беше станало почти фикс-идея. Размишлявах и колкото повече мислех за него, толкова по-необичаен ми се струваше.