— Страхът е нещо, което човек изобщо не може да преодолее — каза дон Хуан, след като смехът заглъхна. — Когато воинът е хванат натясно, той просто би обърнал гръб на съюзника, без да се колебае. Воинът не може да се глези, затова не може да умре от страх. Воинът позволява на съюзника да дойде, само когато е добре и е готов. Когато е достатъчно силен, за да се бори със съюзника, той отваря своята пролука и се хвърля, сграбчва съюзника, държи го прикован и задържа своя взор върху него точно толкова време, колкото трябва, после отмества поглед, освобождава съюзника и го пуска да си иде. Воинът, малки приятелю, винаги е господарят.
— Какво става, ако се взираш в съюзника твърде дълго? — попитах аз.
Дон Хенаро ме погледна и направи комична гримаса с широко отворени очи.
— Кой знае? — каза дон Хуан. — Може би Хенаро ще ти каже какво е станало с него.
— Може би — каза дои Хенаро и се подсмихна.
— Моля те, кажи ми!
Дон Хенаро стана, протегна ръце и костите му изпукаха. После разтвори широко очи, докато те станаха кръгли и безумни.
— Хенаро ще накара пустинята да потрепери — каза той и отиде в чапарала.
— Хенаро твърдо е решил да ти помогне — каза дон Хуан с поверителен тон. — Той направи същото с теб в своя дом и ти едва не видя.
Помислих, че има предвид случката при водопада, но той говореше за неземния тътен, който бях чул в къщата на дон Хенаро.
— Какво беше това, между другото? — попитах аз. — Смяхме се, но ти изобщо не ми обясни какво е.
— Ти изобщо не попита.
— Попитах.
— Не. Попита за всичко друго, освен за това.
Дон Хуан ме погледна обвинително.
— Това беше изкуството на Хенаро — каза той. — Само Хенаро може да го прави. Тогава ти едва не видя.
Казах му, че и през ум не ми беше минало да свържа „виждането“ със странните шумове, които бях чул тогава.
— А защо не? — каза той вяло.
— За мен виждането означава очите — казах аз.
Той се вгледа за миг в мен така, сякаш нещо не съм наред.
— Никога не съм казвал, че виждането е работа само на очите — каза той и поклати глава, сякаш не вярваше.
— Как го прави? — настоях аз.
— Той вече ти каза как го прави — каза дон Хуан остро.
В този миг чух необикновен тътен.
Скочих, а дои Хуан започна да се смее. Тътенът беше като оглушителна лавина. Слушайки го, стигнах до смешното заключение, че списъкът на преживяванията ми, свързани със звуци, определено идва от филмите. Силният бумтеж, който чух, напомняше звука от един филм, когато целият склон на планина се срути в една долина.
Дон Хуан се държеше за страните сякаш го боляха от смях. Оглушителният тътен разтърси земята, върху която стоях. Отчетливо чух думкането на нещо, което приличаше на огромен камък, който се търкаля. Чух поредица от такива съкрушителни думкання, които ми натрапиха представата, че камъкът се търкаля неумолимо към мен. Объркването ми беше крайно, а мускулите ми — напрегнати. Цялото ми тяло беше готово да побегне.
Погледнах дон Хуан. Той се взираше в мен. Тогава чух най-страшното думкане, което съм чувал някога в живота си. Сякаш огромен по размер камък се беше приземил зад къщата. Всичко се разтрепери и в този момент имах много странно възприятие. За миг аз наистина „видях“ камък с размерите на планина, точно зад къщата. Не беше като някакво изображение, насложено върху пейзажа с къщата, който гледах. Не беше и гледката на истински камък. По-скоро сякаш шумът създаваше изображението на огромен камък, който се търкаля. Аз наистина „виждах“ шума. Необяснимият характер на моето възприятие ме хвърли в дълбините на отчаянието и объркването. Никога в своя живот не бях си представял, че сетивата ми са способни да възприемат по подобен начин. Имах пристъп на рационален страх и реших да бягам, за да си спасявам кожата. Дон Хуан ме хвана за ръката и строго ми заповяда да не бягам, както и да не се въртя настрани, а да гледам в посоката, в която беше отишъл дон Хенаро.
Веднага след това чух поредица от бумтежи, които наподобяваха звука на камъни, които падат и се трупат един върху друг, а после отново всичко притихва. Няколко минути по-късно дон Хенаро се върна и седна. Попита ме дали съм „видял“. Не знаех какво да кажа. Обърнах се към дон Хуан за знак. Той се взираше в мен.
— Мисля, че видя — каза той и се подсмихна.
Исках да кажа, че не знам за какво говорят. Усещах се напълно фрустриран. Имах физическо усещане за ярост и за пълен дискомфорт.
— Мисля, че трябва да го оставим тук да поседи сам — каза дон Хуан.
Станаха и се отдалечиха.
— Карлос се глези в своето объркване — каза дон Хуан много високо.