Часове наред останах сам и имах достатъчно време да пиша и да размишлявам върху абсурдността на своето преживяване. Разсъждавайки върху него, стигнах до извода, че от първия миг, в който видях дон Хенаро да седи под рамадата, ситуацията беше добила фарсов характер. Колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че дон Хуан беше предоставил управлението на дон Хенаро и тази мисъл ме изпълни със страх.
Дон Хуан и дон Хенаро се върнаха привечер. Седнаха от двете ми страни. Дон Хенаро се приближи и почти се облегна на мен. Неговото слабо и крехко рамо ме докосваше леко и аз изпитах същото усещане, както когато ме беше потупал. Една смазваща тежест ме преобърна и аз паднах в скута на дон Хуан. Той ми помогна да седна и на шега ме попита дали не се опитвам да заспя в скута му.
Дон Хенаро изглеждаше радостен. Очите му светеха. Исках да заплача. Имах чувството, че съм като животно, хванато в капан.
— Плаша ли те, малки Карлос? — попита дон Хенаро и наистина изглеждаше загрижен. — Изглеждаш като див кон.
— Разкажи му някоя история — каза дон Хуан. — Това е единственото нещо, което го успокоява.
Те се преместиха, като седнаха пред мен. И двамата ме разглеждаха с любопитство. В полумрака очите им изглеждаха стъклени като огромни тъмни водни пространства. Очите им бяха страховити. Не приличаха на човешки очи. За миг се гледахме един друг, после аз отместих поглед. Забелязах, че не се страхувам от тях, но въпреки това очите им ме бяха изплашили така, че се разтреперих. Чувствах се много неприятно объркан.
След миг мълчание дон Хуан подкани дон Хенаро да ми разкаже какво му се случило, когато се опитал да види своя съюзник. Дон Хенаро седеше с лице към мен, на няколко фута разстояние. Не каза нищо. Погледнах го. Очите му изглеждаха четири или пет пъти по-големи от нормалните човешки очи. Те светеха и имаха непреодолима притегателна сила, това, което изглеждаше като светлина на очите му, доминираше над всичко около тях. Тялото на дон Хенаро сякаш се беше съсухрило и повече приличаше на котешко. Забелязах движение в това котешко тяло и се изплаших. Напълно автоматично, сякаш го бях правил през целия си живот, заех „бойната форма“ и започнах ритмично да се удрям по прасеца. Когато осъзнах какво правя, много се смутих и погледнах дон Хуан. Той се взираше в мен, както обикновено. Очите му бяха добри и успокояващи. Засмя се силно. Дон Хенаро измърка, стана и влезе в къщата.
Дон Хуан ми каза, че дон Хенаро бил изпълнен със сила и не искал да се пилее наоколо и че просто ме разнищвал с очите си. Каза, че както обикновено, знам повече, отколкото подозирам. Отбеляза, че всеки, който е въвлечен в магьосничеството, е ужасно опасен в часовете на здрач и че магьосници като дон Хенаро могат да извършват чудеса по това време.
Помълчахме няколко минути и се почувствах по-добре. Разговорът с дон Хуан ме отпусна и ми възвърна увереността. После той каза, че ще хапне нещо и че ще отидем на разходка, за да ми покаже дон Хенаро една техника за укриване.
Помолих го да ми обясни какво има предвид под техника за укриване. Той каза, че с обясняването на нещата вече е свършено, защото обясненията само ме карат да се глезя.
Влязохме в къщата. Дон Хенаро беше запалил газения фенер и дъвчеше нещо с пълна уста.
След като хапнахме, и тримата отидохме в гъстия пустинен чапарал. Дон Хуан вървеше близо до мен. Дон Хенаро беше отпред, на няколко ярда от нас.
Нощта беше ясна. Имаше големи облаци, но и достатъчно лунна светлина, която правеше видима околността.
По едно време дон Хуан спря и ми каза да вървя напред и да следвам дон Хенаро. Поколебах се. Той леко ме побутна и ме увери, че всичко е наред. Каза, че трябва винаги да се доверявам на собствената си сила.
Последвах дон Хенаро и в следващите два часа се опитвах да го настигна, но колкото и да се мъчих, не можах. Силуетът му винаги беше пред мен. Понякога изчезваше, сякаш изскачаше от пътеката, само за да се появи отново отпред. Що се отнася до мен, тази разходка в тъмното ми се струваше странна и безсмислена. Следвах го, защото не знаех как да се върна в къщата. Не можех да разбера какво прави дон Хенаро. Мислех, че ме води към някое скришно място в чапарала, за да ми покаже техниката, за която беше говорил дон Хуан. В един момент обаче имах странното усещане, че дон Хенаро е зад мен. Обърнах се, за да хвърля един поглед на човека, който ме следваше. Ефектът беше поразяващ. Напрегнах се да видя в тъмното и разбрах, че мога да съзра силуета на човек, който стоеше на може би петнайсет ядра. Фигурата почти се сливаше с храстите. Сякаш искаше да се замаскира. За миг фиксирах поглед и наистина можах да задържа силуета на мъжа в своето поле на възприятие, въпреки че той се опитваше да се скрие зад тъмните очертания на храстите. Тогава в ума ми дойде една логична мисъл. Хрумна ми, че мъжът трябва да е дон Хуан, който сигурно ни беше следвал през цялото време. В мига, в който вече бях убеден, че това е така, разбрах и че вече не мога да разгранича силуета. Пред мен беше само тъмната хомогенна маса на пустинния чапарал.