След кратко мълчание дон Хуан ми каза да ставам, защото ще ходим в каньона. Когато се качвахме в колата, дон Хенаро изскочи иззад къщата и се присъедини към нас. Шофирах донякъде, а после навлязохме в едно дълбоко дефиле. Дон Хуан избра място за почивка под сянката на едно голямо дърво.
— Ти спомена веднъж — започна дон Хуан, — че когато двамата с един твой приятел сте видели да пада листо от самия връх на един явор, приятелят ти казал, че същото това листо никога няма да падне пак от същия явор в цялата вечност. Помниш ли?
Спомних си, че му бях разказал случая.
— Ние сме в основата на едно голямо дърво — продължи той — и ако погледнеш другото дърво пред нас, ще видиш едно листо, което пада от самия му връх.
Направи ми знак да погледна. От другата страна на дерето имаше голямо дърво. Листата му бяха жълтеникави и сухи. С движение на главата си дон Хуан ме накара да продължа да гледам дървото. След пет минути едно листо се откъсна от върха и започна да пада към земята. То три пъти докосна други листа и клони, преди да се приземи във високия храсталак.
— Видя ли го?
— Да.
— Ти би казал, че същото това листо никога вече няма да падне от същото това дърво, вярно ли е?
— Вярно е.
— Доколкото ти можеш да разбереш, това е вярно. Но само доколкото ти можеш да разбереш. Погледни пак.
Автоматично погледнах и видях да пада едно листо. То наистина докосна същите листа и клони, както предишното. Сякаш гледах телевизионно повторение! Последвах с поглед вълнообразното движение на листото, докато то се приземи. Станах, за да видя дали листата са две, но високите храсталаци около дървото ми попречиха да открия къде беше паднало предишното.
Дон Хуан се засмя и ми каза да седна.
— Гледай — каза той, сочейки с глава върха на дървото. — Същото листо пада отново.
Още веднъж видях листо да пада по абсолютно същия начин, както предишните две.
Когато то се приземи, знаех, че дон Хуан се кани да ми даде знак пак да погледна върха на дървото, но още преди да го направи, аз вече гледах нагоре. Листото отново падаше. Тогава разбрах, че бях видял само първото листо да се откъсва, или по-скоро, първия път, когато листото падна, го видях още от мига, в който се отдели от клона. В останалите три случая то вече падаше, когато вдигах главата си, за да погледна.
Казах това на дон Хуан и настоях да ми обясни какво прави.
— Не мога да разбера как ме караш да видя повторение на нещо, което вече съм видял. Какво правиш с мен, дон Хуан?
Той се засмя, но не отговори и аз продължих да го моля да ми каже как можах да видя това листо да пада отново и отново. Казах, че според моя разум това е невъзможно.
Дон Хуан каза, че и неговият разум му говори същото, но ето че сам съм видял листото да пада отново и отново. После се обърна към дон Хенаро.
— Не е ли така? — попита той.
Дон Хенаро не отговори. Очите му бяха приковани в мен.
— Не е възможно! — казах аз.
— Ти си окован! — възкликна дон Хуан. — Ти си окован в своя разум.
Обясни, че листото беше паднало няколко пъти от дървото, затова трябва да спра с опитите си да разбера всичко. С поверителен тон ми каза, че всичко е като на длан пред мен, но че моята мания накрая винаги ме заслепява.
— Няма нищо за разбиране. Разбирането е само една много дребна работа. Съвсем дребна! — каза той.
В това време дон Хенаро стана. Хвърли светкавичен поглед на дон Хуан. Очите им се срещнаха и дон Хуан погледна земята пред себе си. Дон Хенаро застана пред мен и започна да размахва едновременно двете си ръце напред-назад.
— Гледай, мъничък Карлос — каза той. — Гледай! Гледай!
Той издаде необикновено остър и рязък звук. Беше звук на нещо, което се разцепва. В самия момент на появата му се почувствах така, сякаш в долната част на корема ми има празнина. Това беше ужасно мъчително усещане за пропадане — не болезнено, а по-скоро неприятно и всепоглъщащо. То се задържа няколко секунди и след това заглъхна, оставяйки един особен гъдел в коленете ми. Но докато трая усещането, изживях още един невероятен феномен. Видях дон Хенаро на върха на някаква планина може би на десет мили разстояние. Възприятието трая само няколко секунди и дойде така внезапно, че наистина нямах време да го разгледам. Не мога да си спомня дали видях върху планината фигура с размерите на човек или смален образ на дон Хенаро. Но бях сигурен без капчица съмнение, че го виждам да стои на върха на планината. Когато обаче си помислих, че не е възможно да видя човек на десет мили разстояние, възприятието изчезна.
Обърнах се да потърся дон Хенаро, но него го нямаше. Объркването ми беше така уникално, както и всичко останало, което ми се случваше. Умът ми се деформира под натиска на напрежението. Бях напълно дезориентиран.