Дон Хуан стана и ме накара да покрия долната част на корема си и като клекна да притисна краката си към тялото. Поседяхме мълчаливо, после той каза, че наистина ще се въздържи от всякакви обяснения, защото само чрез действието човек може да стане магьосник. Посъветва ме да си тръгна незабавно, иначе дон Хенаро може да ме убие в усилието си да ми помогне.
— Ти ще промениш посоките — каза той — и ще счупиш оковите си.
Каза, че няма нищо за разбиране в неговите и на дон Хенаро действия и че магьосниците са напълно способни да извършват необикновени, дела.
— Хенаро и аз действаме оттук — каза той и посочи един от центровете на своя чертеж. — Това не е центърът на разбирането, но ти знаеш какво е.
Исках да кажа, че наистина не знам за какво говори, но той не ми остави време, а стана и ми направи знак да го последвам. Забърза и не след дълго аз се потях в опитите си да го настигна.
Когато влизахме в колата, се огледах за дон Хенаро.
— Къде е той? — попитах аз.
— Ти знаеш къде е той — тросна ми се дон Хуан.
Преди да си тръгна, седнах с него за малко, както винаги. Имах непреодолим импулс да го помоля за обяснение. Както казва дон Хуан, обясненията наистина са моето глезене.
— Къде е дон Хенаро? — попитах предпазливо.
— Знаеш къде — каза той. — Ти винаги се проваляш заради настойчивостта си да разбереш. Например знаеше, че онази нощ Хенаро беше зад тебе през цялото време, дори се обърна и го видя.
— Не — възразих аз. — Не, не знаех това.
Бях искрен. Умът ми отказваше да възприеме такъв род влияния като „реални“, но след десет години чиракуване при дон Хуан, той вече не можеше да крепи и моите обикновени критерии за това кое е реално. Всички разсъждения обаче, които оттук нататък се породиха у мен, бяха просто интелектуални манипулации. Доказателството беше, че под натиска на действията на дон Хуан и на дон Хенаро, умът ми беше навлязъл в задънена улица.
Дон Хуан ме погледна и в очите му имаше такава тъга, че заплаках. Сълзите свободно падаха. За пръв път в живота си усещах страшното бреме на своя разум. Обхвана ме неописуема тъга. Неволно заридах и го прегърнах. Той ме удари по главата с кокалчетата на юмрука си. Усетих удара като вълна надолу по гърба си. Той имаше отрезвяващ ефект.
— Твърде много се глезиш — каза той меко.
ЕПИЛОГ
Дон Хуан бавно се разхождаше край мен. Сякаш се колебаеше дали да ми каже нещо или не. Два пъти спря и изглеждаше, че променя решението си.
— Дали ще се върнеш или не изобщо не е важно — каза той накрая. — Но сега ти вече имаш нуждата да живееш като воин. Винаги си знаел това, но сега просто си в такова положение, че ти се налага да използваш нещо, което преди си пренебрегвал. Но ти трябваше да се бориш за това знание. То не ти беше подарено. То не ти беше дадено ей-така. Трябваше да се пребориш със себе си за него. Но ти все още си сияйно същество и ще си умреш като всеки друг. Веднъж ти казах, че нищо не може да се промени в едно сияйно яйце.
Замълча за миг. Знаех, че ме гледа, но избягвах погледа му.
— Наистина нищо не се е променило в теб — каза той.