— Да, но те не се броят. Те обикновено са откачени. Те са като кратуни, които отвън изглеждат чудесно, но ще протекат в мига, в който окажеш натиск върху тях, в мига, в който ги напълниш с вода. Веднъж трябваше да те подмамя да учиш, точно така, както мене ме подмами моят благодетел. Иначе не би научил толкова много досега. Може би е време пак да те подмамя.
Подмамването, за което говореше, беше един от най-критичните моменти в моето чиракуване. Беше се случило преди години, но в моето съзнание то беше така живо, сякаш е станало току-що. Веднъж чрез много изкусни манипулации дои Хуан ме натика в пряка и ужасяваща конфронтация с една жена, славеща се като магьосница. Сблъсъкът завърши с дълбока ненавист от нейна страна. Дон Хуан използва моя страх от жената за мотивация да продължа чиракуването си, твърдейки, че трябва да уча още магьосничество, за да се предпазвам от нейните магически атаки. Крайните резултати от неговото „подмамване“ бяха така убедителни, щото аз искрено повярвах, че нямам друг изход, освен да науча колкото се може повече, ако искам да остана жив.
— Ако имаш намерение отново да ме изплашиш с тази жена, аз просто вече няма да се върна — казах аз.
Смехът на дон Хуан беше много радостен.
— Не се безпокой — каза той успокоително. — Номерата със страха вече няма да минат при тебе. Теб вече не те е страх. Но ако е необходимо, можеш да бъдеш подмамен, където и да си. За тази цел не е нужно да бъдеш наблизо.
Той сложи ръце зад главата си и легна да спи. Аз работих върху бележките си, докато той се събуди след два часа. Вече беше почти тъмно. Виждайки, че пиша, той седна с изправен гръб и с усмивка ме попита дали съм успял да „отпиша“ проблема си.
23 май 1968
Говорехме за Оаксака. Казах на дон Хуан, че веднъж бях пристигнал в града в пазарен ден, когато множество индианци от цялата област се струпват в града да продават храна и всякакви джунджурии. Отбелязах, че особено ме заинтересува един човек, който продаваше лечебни растения. Той носеше дървена табла, на която бяха подредени много бурканчета със сухи стрити растения. Стоеше в средата на улицата и държеше едно бурканче, крещейки много особен напев:
Бях го слушал дълго време. Неговият маниер се състоеше от изброяване на дълъг списък човешки болести, за които твърдеше, че има лек. Способът, който използваше, за да придаде ритъм на напева си, беше да направи пауза след назоваване на група от четири компонента.
Дон Хуан каза, че като млад също продавал билки на пазара в Оаксака. Каза, че още помни търговските си подкани и ми ги издекламира на висок глас. Каза, че с приятеля си Висенте правели отвари.
— Тези отвари наистина бяха хубави — каза дон Хуан. — Приятелят ми Висенте извличаше много екстракти от растения.
Казах на дон Хуан, че веднъж по време на моите пътувания до Мексико бях срещнал приятеля му Висенте. Дон Хуан изглеждаше учуден в пожела да узнае повече.
По това време шофирах през Дуранго и си спомних, че веднъж дон Хуан ми беше казал, че трябва да посетя неговия приятел, който живее тук. Потърсих го, намерих го и поговорихме малко. Преди да си тръгна, той ми подаде торбичка с няколко растения и ми даде ред указания за пресаждане на едното от тях.
По пътя си за град Агуас Калиентес спрях. Уверих се, че наоколо няма хора. Поне десет минути оглеждах пътя и околността. Не се виждаха никакви къщи, нито добитък пасеше край пътя. Спрях на върха на малък хълм, откъдето можех да видя пътя пред и зад себе си. Той беше запустял и в двете посоки, докъдето ми виждаха очите. Изчаках няколко минути, за да се ориентирам и да си припомня указанията на дон Висенте. Взех едно от растенията, отидох в едно кактусово поле от източната страна на пътя и го посадих, както ми беше поръчал дон Висенте. В себе си имах бутилка минерална вода, с която възнамерявах да полея растението. Опитах се да я отворя, бутайки капачката с малката желязна пръчка, която бях използвал за копаене, но бутилката се пръсна, а едно стъкълце резна горната ми устна и ми потече кръв.
Върнах се в колата си да взема друга бутилка минерална вода. Докато я вадех от пътната си чанта, един човек, каращ фургон „Фолксваген“, спря и ме попита имам ли нужда от помощ. Казах, че всичко е наред и той потегли. Върнах се да полея растението, а след това се запътих обратно към колата. Когато бях може би на сто фута, чух някакви гласове. Забързах надолу по склона към магистралата и намерих трима мексиканци до колата си — двама мъже и една жена. Единият от мъжете седеше на предната броня. Беше навярно към четиридесет годишен, среден на ръст, с черна къдрава коса. На гърба си носеше вързоп и беше облечен в стари памучни панталони и износена розовееща риза. Обувките му бяха развързани н навярно твърде големи за краката му. Изглеждаха развлачени и неудобни. Той се потеше обилно.