— Лирично знание, виж ми окото! — възкликна дон Хуан, след като му разправих цялата история. — Висенте е брухо. Защо отиде да-го видиш?
Припомних му, че той самият ме беше помолил да посетя дон Висенте.
— Това е абсурд! — възкликна той драматично. — Казах ти, че един ден, когато знаеш как да виждаш, трябва да посетиш моя приятел Висенте. Това е, което казах. Очевидно не си ме слушал.
Възразих, че не намирам нищо лошо в това, че съм се срещнал с дон Висенте, че съм очарован от държанието и любезността му.
Дон Хуан завъртя глава и в полушеговит тон изрази озадачението си от това, което нарече мой „смайващ късмет“. Каза, че посещението ми при дон Висенте е като да отидеш в бърлогата на лъв, въоръжен с вейка. Дон Хуан изглеждаше развълнуван, но аз не виждах причината за неговото безпокойство. Дон Висенте беше прекрасен човек. Изглеждаше толкова крехък. Странно натрапчивите му очи му придаваха почти безплътен вид. Попитах дон Хуан как може един прекрасен човек като него да бъде опасен.
— Ти си пълен глупак — каза той и погледна сурово за миг. — Той няма да ти причини вреда сам. Но знанието е сила и, веднъж поел по пътя на знанието, човек вече не е отговорен за това, което може да се случи на онези, които влязат в контакт с него. Ти трябваше да го посетиш, когато знаеш достатъчно, за да се защитаваш. Не от него, а от силата, която той самият е обуздал, и която, между другото, не е негова или пък на някой друг. Като е чул, че си мой приятел, Висенте е заключил, че знаеш как да се предпазващ и ти е направил дар. Той очевидно те е харесал и ти е направил огромен дар, който ти си захвърлил. Колко жалко!
24 май 1968
Цял ден досаждах на дон Хуан да ми каже за дара на дон Висенте. Неколкократно отбелязвах, че той трябва да отчита нашите различия — това, което за него се подразбира от само себе си, за мен може да бъде напълно неразбираемо.
— Колко растения ти даде? — попита той накрая. Казах, че са били четири, макар че всъщност не можех да си спомня. След това дон Хуан пожела да узнае точно какво се беше случило, след като срещнах дон Висенте и преди да спра край пътя. Но аз не можех да си спомня нито едното, нито другото.
— Броят на растенията е важен, както и редът на събитията — каза той. — Как мога аз да кажа какъв е бил дарът, след като ти не помниш какво се е случило?
Помъчих се да си представя последователността на събитията, но безуспешно.
— Ако си спомниш всичко, което се е случило — каза той, — ще мога поне да ти кажа как си захвърлил дара си.
Дон Хуан изглеждаше много обезпокоен. Той нетърпеливо ме подканяше да си спомня, но паметта ми беше едно почти напълно бяло петно.
— В какво мислиш, че сгреших, дон Хуан? — казах аз просто, за да продължа разговора.
— Във всичко.
— Но аз буквално следвах указанията на дон Висенте.
— И какво? Не разбираш ли, че е било безсмислено да следваш указанията му?
— Защо?
— Защото тези указания са били предназначени за някой, който може да вижда, а не за идиот, който е отървал кожата си по чиста случайност. Ти си отишъл да видиш Висенте без подготовка. Той те е харесал и ти е дал дар. А този дар лесно е можел да струва живота ти.
— Но защо той ми е дал нещо толкова сериозно? Ако е магьосаик, той би трябвало да знае, че аз не знам нищо.
— Не, той не би могъл да види това. Ти изглеждаш така, като че ли знаеш, но всъщност не знаеш много.
Казах, че съм искрено убеден, че никога не съм се представял в невярна светлина, поне не нарочно.
— Нямах предвид това — каза той. — Ако се беше надувал, Висенте щеше да те прозре. Това е нещо по-лошо от надуване. Когато те виждам, ти изглеждаш така, сякаш знаеш много, но аз самият знам, че не е така.
— Какво изглежда, че знам, дон Хуан?
— Тайни на силата, разбира се. Знание на брухо. Затова, когато Висенте те е видял, ти е направил дар, а ти си постъпил с него така, както постъпва едно куче с храната, когато коремът му е пълен. Когато не иска да яде повече, кучето пикае върху храната, така че други кучета да не я ядат. Това си направил с дара. Сега ние никога няма да узнаем какво е станало всъщност. Прахосал си много. Каква загуба!
Той мълча известно време. След това вдигна рамене и се усмихна.
— Безполезно е да се оплакваме — ваза той. — Но е трудно да не го правим. Дарове на силата се появяват така рядко в човешкия живот. Те са уникални и скъпоценни. Вземи мен например. Никой никога не ми е правил такъв дар. Малцина, доколкото знам, някога са го имали. Срамота е да се прахоса нещо толкова уникално.