Попитах дали съюзниците вземат образа на деца, дали децата са от един или от различен пол; дали съюзниците вземат образа на хора от различни раси; дали могат да се преобразяват в семейство от мъж, жена и дете. А накрая го попитах дали някога е виждал съюзник, шофиращ кола или автобус.
Дон Хуан изобщо не ми отговаряше. Той се усмихна и ме остави да се изприказвам. Когато чу последния ми въпрос, той избухна в смях и каза, че не мисля какво питам, че било по-подходящо да попитам дали някога е виждал съюзник да шофира моторно превозно средство.
— Не искаш да пропуснеш мотоциклетите, нали? — каза той с палав блясък в очите.
Шегата му с моя въпрос ми се стори смешна и сърдечна и аз се засмях с него.
След това той ми обясни, че съюзниците не могат да ръководят или въздействат на нещо директно. Те обаче могат да въздействат на човека по индиректен начин. Дон Хуан каза, че влизането в контакт с един съюзник е опасно, защото той е в състояние да извади наяве най-лошото у човека. Чиракуването е дълго и тежко, каза той. Човек трябва да сведе до минимум всичко ненужно в живота си, за да удържи на удара на такава среща. Дон Хуан каза, че когато неговият благодетел за първи път влязъл в контакт със съюзник, бил накаран да се самозапали, от което му останали белези, като че ли го е драла пума.
Каза, че лично в неговия случай съюзникът го блъснал в купчина горящи дърва и той малко се изгорил на коляното и плешката, но след време, когато станал едно със съюзника, белезите изчезнали.
3.
На 10 юни 1968 година с дон Хуан потеглихме на дълго пътешествие, за да участваме в митоте. Бях чакал тази възможност месеци, макар да не бях съвсем сигурен, че искам да отида. Мислех, че колебанието ми се дължи на моя страх, че на едно събиране с пейот ще трябва да погълна пейот, а аз нямах никакво намерение да го правя. Неколкократно изразих тези чувства пред дон Хуан. Отначало той търпеливо се смя, но накрая решително заяви, че вече не иска и да чуе за моя страх.
За мен едно митоте беше идеалната почва за проверка на схемичката, която бях построил. Преди всичко аз не бях се отказал напълно от идеята, че е необходим прикрит водач на тези събирания, за да осигури съгласие между участниците. Имах чувството, че дон Хуан беше отхвърлил идеята ми по свои причини, тъй като смяташе, че е по-ефикасно всичко, което става на митоте, да се обяснява с езика на „виждането“. Мислех, че интересът ми в намирането на подходящо обяснение с мой език не беше в съгласие с това, което той самият искаше да правя. Следователно той трябваше да отхвърли моето обяснение, както обикновено правеше с всичко, което не съответства на неговата система.
Точно преди да потеглим на пътешествието, дон Хуан облекчи страха ми, че ще трябва да поглъщам пейот, като ми каза, че ще присъствам на събирането, само за да гледам. Почувствах се обнадежден. В този момент бях почти сигурен, че ще разкрия скритата процедура, чрез която участниците стигат до съгласие.
Когато тръгнахме, беше късен следобед. Слънцето беше почти на хоризонта. Усещах го на тила си и ми се прииска да имам жалузи на задното стъкло на колата си. От върха на хълма можех да видя огромната долина. Пътят беше като черна лента, положена на земята, нагоре и надолу по безбройните хълмове. За момент я проследих с очи, а след това започнахме да се спускаме. Тя се простираше право на юг, докато изчезна отвъд верига ниски планини в далечината.
Дон Хуан седеше спокойно, гледайки право напред. Дълго време не бяхме си казали нито дума. В колата беше неприятно топло. Бях отворил прозорците, но това не помагаше много, защото денят беше извънредно горещ. Чувствах се много раздразнен и неспокоен. Започнах да се оплаквам от жегата.
Дон Хуан се намръщи и ме погледна присмехулно.
— По това време на годината е горещо в цяло Мексико — каза той. — Човек нищо не може да направи.
Не го погледнах, но знаех, че той ме гледа. Колата набра скорост надолу по склона. Неясно видях пътен знак Vado — хлътване. Когато действително видях хлътването, карах твърде бързо и макар че намалих, все пак усетихме удара и подскочихме от седалките. Доста намалих скоростта. Минавахме през район, където добитък свободно пасеше край пътя, район, където беше обичайна гледка трупът на кон или крава, прегазени от кола. В един момент трябваше съвсем да спра и да пусна няколко коня да пресекат шосето. Ставах все по-неспокоен и раздразнен. Казах на дон Хуан, че е от горещината. Заявих, че винаги съм мразил горещината, още от детството си, защото всяко лято се задушавах и едва дишах.