След малко престанах да гледам за коли и отново се заех с перспективата на нашето пътуване. Тогава забелязах, че фаровете ми изглеждат извънредно ярки, в контраст с тъмнината наоколо, и пак погледнах в огледалото. Първо видях ярък блясък, а след това две точки светлина сякаш изплуваха от земята. Бяха фаровете на кола на хребета зад нас. Те останаха видими за малко, след това изчезнаха в тъмнината, като че бяха затрупани. След миг се появиха на друг хребет, после пак изчезнаха. Дълго следих техните появявания и изчезвания в огледалото. В един момент ми се стори, че колата ни догонва. Тя определено ни настигаше. Светлините бяха по-големи и по-ярки. Нарочно натиснах газта. Имах тревожно усещане. Дон Хуан като че ли забеляза моето безпокойство или може би само забелязваше, че увеличавам скоростта. Той първо ме погледна, а след това се обърна и погледна далечните фарове.
Попита ме дали нещо не е наред с мене. Казах му, че не бях видял никакви коли зад нас с часове и че изведнъж забелязах светлините на кола, която сякаш ни е догонвала през цялото време.
Той се подсмихна и ме попита дали наистина мисля, че това е кола. Казах му, че трябва да е кола, а той каза, че моето безпокойство му разкривало, че някак трябва да съм усетил, че това, което е зад нас, е нещо повече от обикновена кола. Продължавах да настоявам, че това е просто една кола на шосето, или може би камион.
— Какво друго може да бъде? — казах високо. Сондажът на дон Хуан ме беше накарал да настръхна. Той се обърна и погледна право в мене, след това кимна бавно, сякаш отмерваше това, което щеше да каже.
— Това са светлините на главата на смъртта — каза той тихо. — Смъртта ги слага като шапка и след това стреля в галоп. Това са светлините на смъртта, догонваща ни в галоп, приближаваща все повече и повече.
Студена тръпка мина по гърба ми. След малко отново погледнах в огледалото, но светлините вече не бяха там.
Казах на дон Хуан, че колата трябва да е спряла или да е отбила от пътя. Той не погледна назад. Само протегна ръце и се прозина.
— Не — каза той. — Смъртта никога не спира. Понякога изключва светлините си, това е всичко.
На 13 юни пристигнахме в североизточно Мексико. Пред вратата на малка кирпичена къща се бяха събрали две стари индианки, които си приличаха, като че ли бяха сестри, и четири момичета. Зад къщата имаше колиба и един срутен плевник, от който беше останала само част от покрива и една стена. Жените явно ни очакваха. Трябва да бяха съзрели колата ми по прахоляка, който беше вдигнала по черния път, след като бях напуснал павираното шосе на две мили оттук. Къщата беше в ниска долина и от вратата й шосето изглеждаше като дълга бразда, високо по склоновете на зелените хълмове.
Дон Хуан слезе от колата и поговори малко със старите жени. Те посочиха някакви дървени столчета пред вратата. Дон Хуан ми направи знак да се приближа и да седна. Една от стариците седна с нас. Останалите влязоха в къщата. Две от момичетата се задържаха до вратата, изучавайки ме с любопитство. Махнах им. Те се изкискаха и се втурнаха вътре. След малко дойдоха двама млади мъже и поздравиха дон Хуан. Те не говориха с мене, дори не ме погледнаха. С дон Хуан говориха кратко. След това той стана и всички, включително жените, отидохме в една друга къща, отдалечена на може би половин миля.
Там се срещнахме с друга група хора. Дон Хуан влезе вътре, като преди това ми каза да остана до вратата. Погледнах вътре и видях стар индианец, около възрастта на дон Хуан, седнал на дървено столче.
Не беше много тъмно. Група млади индианци и индианки стояха безмълвно край един стар камион, паркиран пред къщата. Заговорих ги на испански, но те нарочно отбягваха да ми отговарят. Жените се кискаха всеки път, когато кажех нещо, а мъжете любезно се усмихваха и отместваха поглед. Като че ли не ме разбираха, макар да бях сигурен, че всичките говорят испански, защото ги бях чувал да разговарят помежду си.
След това дон Хуан и другият старец излязоха, качиха се в камиона и седнаха до шофьора. Това беше един вид сигнал за всички да се покатерят в каросерията му. Тя нямаше перила и когато камионът тръгна, ние всички се хванахме за едно дълго въже, завързано за няколко куки на пода.
Камионът се движеше бавно по черния път. В един момент на един много стръмен склон той спря и всички скочиха долу. После тръгнаха след него. Двама млади мъже подскочиха в каросерията и седнаха на края й, без да използват въжето. Жените се смееха и ги насърчаваха да удържат рискованата си поза. Дон Хуан и старецът, към когото се обръщаха с дон Силвио, вървяха заедно и явно не все интересуваха от позирането на младите. Когато пътят се изравни, всички отново се качиха в камиона.