Пътувахме около час. Подът беше извънредно твърд и неудобен, затова станах, хванах се за покрива на кабината и така пътувах, докато спряхме пред няколко колиби. Там имаше още хора. До тогава съвсем се беше стъмнило и аз можех да видя само няколко от тях в мъжделивата светлина на газения фенер, който висеше на една отворена врата.
Всички слязоха от камиона и се смесиха с хората в къщите. Дон Хуан пак ми каза да остана навън. Облегнах се на предната броня на камиона и след минута-две при мен дойдоха трима млади мъже. Бях се запознал с единия от тях преди четири години на едно предишно митоте. Той ме прегърна, хващайки ръцете ми.
— Ти си добре, нали? — прошепна ми той на испански.
Стояхме съвсем смълчани до камиона. Беше топла, ветровита нощ. Можех да чуя тихото ромолене на близкия поток. Моят приятел ме попита шепнешком дали имам някакви цигари. Пуснах един пакет да обикаля. На пламъчето на цигарата погледиах часовника си. Беше девет часа.
Скоро след това една група се появи от къщата и тримата млади мъже се отдалечиха. Дон Хуан дойде до мене и ми каза, че е обяснил моето присъствие, тъй че да задоволи всички, и че съм добре дошъл да отида и да сервирам вода на това митоте. Каза, че ще започне веднага.
Група от десет жени и единайсет мъже напусна къщата. Мъжът, водещ групата, беше доста як. Беше може би около петдесет и пет годишен. Викаха му „Мочо“ — прякор, който означава „отрязан“. Движеше се с чевръсти, твърди стъпки. Носеше газен фенер и като вървеше го размахваше насам-натам. Отначало помислих, че го движи случайно, но след това открих, че размахва фенера, за да отбелязва препятствия или трудни участъци на пътя. Вървяхме повече от час. Жените бъбреха и от време на време тихо се смееха. Дон Хуан и другият старец бяха начело на колоната. Аз бях в самата й опашка. Гледах в краката си, опитвайки се да виждам къде стъпвам.
Бяха изминали четири години, откакто с дон Хуан бяхме на хълмовете през нощта, и аз бях загубил доста от физическата си сила. Препъвах се и неволно ритах малки камъчета. Коленете ми нямаха никаква гъвкавост. Пътят сякаш израстваше пред мен, когато срещах висок участък, или поддаваше под мен, когато се натъквах на нисък. Бях най-шумният пешеходец и това ме превърна в неволен клоун. Някой в групата казваше „Ууу“ всеки път, когато се спъвах, и всички се смееха. В един момент, един от камъните, които ритнах, удари петата на една жена и тя извика, за радост на всички:
— Дайте свещ на това бедно момче!
Но окончателното унижение дойде, когато се спънах и трябваше да се хвана за човека, вървящ пред мене. Той почти загуби равновесие от тежестта ми и нададе нарочно писък, който минаваше всякакви граници. Всички се засмяха така силно, че цялата група трябваше да спре за малко.
В един определен момент мъжът, който водеше, рязко вдигна и смъкна фенера си. Изглежда, това беше знак, че сме пристигнали. Отдясно на мен, недалеч се виждаше силуетът на ниска къща. Всички от групата се втурнаха в различни посоки. Потърсих дон Хуан. Беше трудно да го намеря в тъмнината. Известно време шумно се препъвах, преди да забележа, че е седнал на един камък.
Той отново ми каза, че мое задължение е да нося вода на мъжете, които ще участват. Беше ме научил на процедурата прели години. Спомнях си всяка подробност от нея, но той настоя да освежи паметта ми и отново ми показа как да го правя.
След това отидохме зад къщата, където се бяха събрали всички мъже. Бяха наклали огън. На около петнайсет фута от огъня имаше празно място, покрито със сламеници. Мочо, мъжът, който ни водеше, пръв седна на един сламеник. Забелязах, че горната част на лявото му ухо липсва, което отговаряше на прякора му. От дясната му страна седна дон Силвио, а от лявата — дон Хуан. Мочо седеше с лице към огъня, Един млад мъж пристъпи и постави плоска кошница с пейотени пъпки пред него. След това младият мъж седна между него и дон Силвио. Друг млад мъж донесе две малки кошници, постави ги до пейотените пъпки и седна между Мочо и дон Хуан. Други двама млади мъже оградиха дон Силвио и дон Хуан, затваряйки кръг от седем души. Жените останаха в къщата. Двама млади мъже отговаряха за поддържането на огъня през цялата нощ, а един тийнейджър и аз пазехме водата, която щеше да бъде дадена на седмината участници след целонощния им ритуал. Момчето и аз седнахме до един камък. Огънят и съдът с водата бяха един срещу друг и на равно разстояние от кръга на участниците.