Отново погледнах групата мъже. Те изобщо не бяха променили позите си. Сиянието обаче си беше отишло, както и бръмченето в ушите ми. Почувствах се облекчен. Помислих, че халюцинацията с чуването на гласа на майка ми беше приключила. Гласът й беше така ясен и жив. Повтарях си отново и отново, че за миг гласът едва не ме впримчи. Смътно забелязах, че дон Хуан ме гледа, но това нямаше значение. Това, което ме хипнотизираше, беше споменът за гласа на майка ми, който ме викаше. Отчаяно се мъчех да мисля за нещо друго. И тогава отново чух гласа й, така ясен, сякаш беше зад мене. Извика името ми, Бързо се обърнах, но всичко, което видях, беше тъмният силует на колибата и шубраците зад нея.
Това, че чух името си, ми причини най-дълбоко терзание. Неволно простенах. Усетих студ и огромна самота. Заплаках. В този момент имах усещането, че се нуждая от някой, който да се грижи за мен. Обърнах глава да погледна дон Хуан. Той се взираше в мен. Не исках да го виждам и затворих очи. И тогава видях майка си. Това не беше мисълта за майка ми, както обикновено мисля за нея. Беше ясно видение — тя, застанала до мен. Почувствах се отчаян. Треперех и исках да избягам. Видението с майка ми беше така разстройващо, така чуждо на това, което преследвах на това пейотено събиране. Очевидно нямаше съзнателен начин да го избегна. Ако наистина исках видението да изчезне, може би трябваше да отворя очи, но вместо това аз го разгледах в подробности. Прегледът ми беше повече от едно просто гледане, той беше натрапчиво изследване и преценка. Едно много особено чувство ме обгърна, сякаш беше някаква външна сила и изведнъж усетих пораждащия тръпки товар на любовта на майка ми. Когато чух името си, бях като разкъсан. Споменът за моята майка ме изпълни с терзание и меланхолия, но когато я разгледах, разбрах, че никога не съм я харесвал. Това беше шокиращо осъзнаване. Мисли и образи ме връхлетяха като лавина. Междувременно видението на майка ми трябва да беше изчезнало. То вече не беше важно. Вече не ме интересуваше и това, което правеха индианците. Всъщност бях забравил митотето. Бях погълнат от поредица необикновени мисли — необикновени, защото бяха повече от мисли. Бяха цялостни групи от усещания, бяха емоционални убеждения — неоспорими доказателства за природата на връзката ми с моята майка.
В един определен момент тези необикновени мисли престанаха да идват. Забелязах, че бяха загубили плавността си и качеството си на цялостни групи от усещания. Бях започнал да мисля за други неща. Умът ми блуждаеше. Мислех за други близки членове на семейството си, но мислите ми не бяха съпроводени от образи. Тогава погледнах дон Хуан. Той стоеше. Останалите мъже също стояха, а после всички тръгнаха към водата. Дръпнах се настрани и събудих момчето, което още спеше.
Разказах на дон Хуан последователността на поразителното ми видение, веднага щом влязохме в колата. Той се засмя с голямо удоволствие и каза, че видението ми е било знак, поличба, така важна, както първото ми преживяване с Мескалито. Спомних си, че дон Хуан беше изтълкувал реакциите ми, когато за първи път погълнах пейот, като изключително важна поличба. Всъщност заради нея той реши да ме учи на своето знание.
Дон Хуан каза, че в последната нощ от митотето Мескалито така явно се е въртял над мен, че всички били принудени да се обърнат към мен, затова и той ме бил зяпал, когато го погледнах.
Исках да чуя неговото тълкувание на моето видение, но той не пожела да говори за него. Каза, че това, което бях преживял, било безсмислица, в сравнение с поличбата.
Дон Хуан продължи да говори за светлината на Мескалито, въртяща се над мен, и как всички я видели.
— Това наистина беше нещо — каза той. — Не бих могъл и да помоля за по-добра поличба.
Дон Хуан и аз очевидно бяхме в два различни потока на мислене. Той се занимаваше с важността на събитията, които беше изтълкувал като поличба, а аз бях завладян от подробностите на видението, което бях имал.