За да ми предаде и затвърди своето знание, дон Хуан използваше три известни психотропни растения: пейот — Lophophora williamsii, Джимсънова трева — Datura inoxia, и една разновидност гъба, която принадлежи към рода Psylocibe. Чрез поглъщане на всеки от тези халюциногени поотделно, той предизвика у мен, като негов чирак, няколко особени състояния на изопачено възприятие или променено осъзнаване на действителността, които нарекох „състояние на необикновена реалност“. Използвал съм думата „реалност“, защото основна постановка в системата от вярвания на дон Хуан беше, че състоянията на осъзнаване, създадени чрез поглъщане на всяко от тези три растения, не са халюцинации, а конкретни, макар и необикновени, аспекти на реалността на всекидневния живот. Дон Хуан се отнасяте към тези състояния на необикновена реалност не „като че ли“ са реални, а „като“ реални.
Класифицирането на тези растения като халюциногени и на състоянията, които те предизвикват като необикновена реалност, разбира се, е мой похват. Дон Хуан разбираше и обясняваше растенията като проводници, които насочват или водят човека до определени обективни енергии или „сили“, а състоянията, които създават — като „срещи“, които магьосникът трябва да осъществи с тези „сили“, за да придобие контрол над тях.
Той наричаше пейота „Мескалито“ и обясняваше, че той е доброжелателен учител и закрилник на хората. Мескалито учел на „правилния начин на живот“. Пейотът обикновено се поглъщаше на събирания на магьосници, наричани „митоте“, където участниците се събират специално на урок за правилния начин на живот.
Дон Хуан разглеждаше джимсъновата трева и гъбите като сили от различен вид. Наричаше ги „съюзници“ и казваше, че те могат да бъдат манипулирани. Всъщност магьосникът извлича своята сила именно като манипулира съюзника. От двете дон Хуан предпочиташе гъбата. Той твърдеше, че силата, съдържаща се в нея, е неговият личен съюзник и го наричаше „дим“ или „малък дим“.
Процедурата на дон Хуан за използване на гъбите беше изсушаването им до фин прах в малка кратуна. Той държеше кратуната запечатана в продължение на една година, а след това смесваше финия прах с пет други изсушени растения и правеше смес за пушене с лула.
За да стане човек на знанието, всеки трябваше да се „срещне“ със съюзника колкото може повече пъти. Той трябваше да се сближи с него. Тази постановка, разбира се, означаваше, че човек трябва да пуши халюциногенната смес твърде често. Процесът на „пушене“ се състоеше от поглъщане на гъбения прах, който не изгаря, и на вдишване на другите пет растения, които съставят сместа. Дон Хуан обясняваше огромното въздействие на гъбите върху възприятийните способности на човека с това, че „съюзникът премества неговото тяло“.
Методът на обучение на дон Хуан изискваше необикновено усилие от страна на чирака. Всъщност, необходимата степен на участие и пълно ангажиране беше така изнурителна, че в края на 1965 година аз трябваше да се оттегля от чиракуването. Сега, от дистанцията на петте изминали години, бих казал, че по това време обучението на дон Хуан беше започнало да става сериозна заплаха за моята „идея за света“. Бях започнал да губя сигурността, която имаме всички ние, че реалността на всекидневния живот е нещо, което можем да приемем за дадено.
В момента на моето оттегляне бях убеден, че решението ми е окончателно. Не исках да видя дон Хуан никога вече. През април 1968 година обаче ми беше предоставена една сигнална бройка на моята книга и аз се почувствах задължен да му я покажа. Посетих го. Нашата връзка учител-чирак някак необяснимо беше установена наново и мога да кажа, че при този случай започнах втори цикъл на чиракуване, много различен от първия. Страхът ми не беше така остър, както в миналото. Цялостната атмосфера в обучението на дон Хуан беше по-спокойна. Той много се смееше, а и мен накара много да се смея. Сякаш нарочно си беше поставил задачата в голяма степен да намали сериозността. Той се правеше на клоун в наистина съдбоносни моменти на този втори цикъл и по този начин помагаше да преодолявам особените преживявания, които лесно биха могли да ме обсебят. Неговата постановка беше, че е необходимо едно леко и гъвкаво предразположение, за да се издържи на удара и необичайността на знанието, което той ми преподаваше.
— Причината да се изплашиш и да прекъснеш е, че се чувстваш дяволски важен — каза той, обяснявайки предишното ми оттегляне. — Чувството за важност прави човека тежък, тромав и суетен. За да бъде човек на знанието, този човек трябва да е лек и подвижен.