Като практикуващ той се опитваше да направи своята система на сетивно обяснение достъпна за мен. В случая тази достъпност беше еквивалентна на процес на ресоциализация, в който се учат нови начини за обяснение на възприеманите факти.
Аз бях „чужденецът“, този, на когото липсва способността да прави разумни и подходящи обяснения на понятийните единици, характерни за магьосничеството.
Задачата на дон Хуан като практикуващ, който прави системата си достъпна за мен, беше да разруши особената сигурност, която споделям с всеки друг, сигурността, че нашите възгледи за света, основани на здравия разум, са окончателни. Чрез използването на психотропни растения и чрез добре насочвани контакти между чуждата система и мен, той успя да ми покаже, че моят възглед за света не може да бъде окончателен, защото е само едно обяснение.
Неясният феномен, който наричаме магия, за американските индианци може би от хиляди години е сериозна истина практика, сравнима с тази на нашата наука. Трудността ни в разбирането й, без съмнение, идва от чуждите понятийни единици, с които тя борави.
Дон Хуан веднъж ми беше казал, че човекът на знанието има пристрастия. Помолих го да поясни това твърдение.
— Моето пристрастие е да виждам — каза той.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Обичам да виждам — каза той, — защото само виждайки, човекът на знанието може да знае.
— Какви неща виждаш?
— Виждам всичко.
— Но и аз виждам всичко, а не съм човек на знанието.
— Не, ти не виждаш!
— Мисля, че виждам.
— Казвам ти, че не виждаш.
— Кое те кара да говориш така, дон Хуан?
— Ти гледаш само повърхността на нещата.
— Искаш да кажеш, че всеки човек на знанието всъщност прозира във всичко, което гледа?
— Не. Не това искам да кажа. Казах, че човекът на знанието има свои собствени пристрастия. Моето е просто да виждам и да знам. Другите правят други неща.
— Какви други неща например?
— Вземи Сакатека — той е човек на знанието и неговото пристрастие е танцуването. Така че той танцува и знае.
— Е ли пристрастието на човека на знанието нещо, което той прави, за да знае?
— Да, това с вярно.
— Но как може танцуването да помага на Сакатека да знае?
— Човек може да каже, че Сакатека танцува с всичко, което има.
— Той танцува ли така, както аз танцувам. Искам да кажа — като самото танцуване?
— Да кажем, че той танцува така, както аз виждам, и не така, както ти можеш да танцуваш.
— А вижда ли и той така, както ти виждаш?
— Да, но той и танцува.
— Как танцува Сакатека?
— Трудно е да се обясни това. То е един особен начин на танцуване, което той извършва, когато иска да знае. Но всичко, което мога да кажа за това, е, че ако не разбираш пътищата на човека, кой знае, не е възможно да говорим за танцуването или виждането.
— Виждал ли си го да извършва своя танц?
— Да. Но не е възможно всеки, който гледа неговото танцуване, да види, че това е неговият особен начин на знаене.
Познавах Сакатека или поне знаех кой е гой. Бяхме се срещали и веднъж му бях купил бира. Беше много любезен и ми каза да се чувствам поканен да се отбия в къщата му винаги, когато пожелая. Известно време ме занимаваше идеята да го посетя, но не казах на дон Хуан.
Следобеда на 14 май 1962 година се качих с колата до къщата на Сакатека. Той ме беше упътил как да стигна дотам и не ми беше трудно да я намеря. Беше на ъгъл и оградена отвсякъде. Портата беше затворена. Обиколих, за да видя дали бих могъл да надзърна в къщата. Изглеждаше изоставена.
— Дон Елиас — извиках силно.
Пилетата се изплашиха и се разбягаха, кудкудякайки яростно. Малко куче се приближи до оградата. Очаквах да ме лае, но то просто седна там, гледайки ме. Отново извиках и пилетата отговориха с нов изблик на кудкудякане.
Една стара жена излезе от къщата. Помолих я да извика дон Елиас.
— той не е тук — каза тя.
— Къде мога да го намеря?
— В полето.
— Къде в полето?
— Не знам. Ела пак късно следобед. Той ще бъде тук към пет.
— Вие съпругата на дон Елиас ли сте?
— Да, аз съм съпругата му — каза тя и се усмихна. Опитах се да я разпитам за Сакатека, но тя се извини и каза, че не говори добре испански. Качих се в колата и потеглих.
Върнах се до къщата към шест час. Приближих се с колата до вратата и извиках името на Сакатека. Този път от къщата излезе той. Включих магнетофона си, който в кафявия си кожен калъф изглеждаше като фотоапарат, висящ на рамото ми. Той изглежда ме позна.