— Той те е спрял с волята си!
Обяснението не беше достатъчно. Твърденията му ми звучаха като безсмислици. Опитах да разпитвам още, но той не можа да обясни случката удовлетворително за мен.
Очевидно е, че тази или която и да било случка, станала в рамките на тази чужда система на сетивно обяснение, би могла да бъде обяснена и разбрана само с езика на понятийните единици, присъщи за системата. Следователно този труд е репортаж и трябва да бъде четен като репортаж. Системата, която съм записал, за мен беше неразбираема, затова да претендирам за нещо друго, освен за нейното предаване, би било заблуждение и наглост. В това отношение аз съм възприел феноменологичния метод и съм се стремил да боравя с магьосничеството само като с явления, които ми се предоставяха. Аз, като възприемащ, съм записал това, което съм възприел, като в момента на записването съм се старал да се въздържам от преценка.
ПЪРВА ЧАСТ
ПРИГОТОВЛЕНИЯТА ЗА „ВИЖДАНЕ“
1.
2 април 1968
Дон Хуан ме погледна за миг, но не изглеждаше никак изненадан, че ме вижда, макар да бяха изминали повече от две години, откакто го бях посетил за последен път. Той сложи ръка на рамото ми, усмихна се леко и каза, че съм се променил, че надебелявам и се отпускам.
Бях му донесъл екземпляр от книгата си. Без никакви встъпления я извадих от куфара си и му я подадох.
— Това е книга за тебе, дон Хуан — казах аз.
Той я взе и прелисти страниците, като че бяха колода карти. Хареса му зеления цвят на обложката и дебелината на книгата. Опипа я с длани, обърна я два пъти и след това ми я подаде. Усетих величав прилив на гордост.
— Искам да я задържиш — казах. Той поклати глава с тих смях.
— По-добре да не го правя — каза той, а после добави с широка усмивка — Знаеш какво правим с хартията ние, в Мексико.
Засмях се. Чувството му за хумор ми се стори чудесно.
Седяхме на една пейка в парка на малък град в планинската част на централно Мексико. Нямаше абсолютно никакъв начин да го уведомя за намерението си да го посетя, но бях сигурен, че ще го намеря. Така и стана. Бях чакал в този град съвсем малко, преди дон Хуан да слезе от планините, когато го намерих на пазара, на сергията на един от неговите приятели.
Дон Хуан ми каза между другото, че съм дошъл тъкмо навреме, за да го върна в Сонора, и ние седнахме в парка да чакаме един негов приятел, индианец от племето масате, с когото той живееше.
Чакахме около три часа. Говорехме за различни незначителни неща и към края на деня, точно преди да дойде приятелят му, аз му разказах няколко случки, на които бях станал свидетел преди броени дни.
По време на пътуването ми към него колата ми се повреди в покрайнините на един град и аз трябваше да остана в него три дни, докато я оправят. Срещу автосервиза имаше мотел, но тъй като покрайнините на градовете винаги ме подтискат, аз се настаних в модерен осеметажен хотел в центъра на града.
Пиколото ми каза, че в хотела има ресторант, и когато слязох да се нахраня, видях, че има маси навън на тротоара. Подреждането, разположено на уличния ъгъл под няколко ниски тухлени арки в модерен стил, беше доста хубаво. Навън беше хладно и имаше празни маси, но аз предпочетох да седна в задухата на закрито. При влизането си бях забелязал, че група ваксаджийчета седяха на тротоара пред ресторанта, и бях сигурен, че щяха да ми досаждат, ако бях заел една от външните маси.
От мястото си можех да виждам групата момчета през прозореца. Двама млади мъже заеха една маса и момчетата се струпаха около тях, молейки да лъснат обувките им. Младите мъже отказаха и аз бях удивен да видя, че момчетата не настояха, а се върнаха да седнат на тротоара. След малко трима мъже в делови костюми станаха и си тръгнаха, а момчетата изтичаха към масата им и започнаха да ядат остатъците. За някакви секунди чиниите бяха сметени. Същото стана с остатъците на всички други маси.
Направи ми впечатление, че децата са твърде дисциплинирани. Ако разлееха вода, те я попиваха с парцалите си за лъскане на обувки. Забелязах също усърдието в техните действия при разчистването. Те изяждаха дори кубчетата лед, останали в чашите с вода, и резенчетата лимон от чая, кората и всичко останало. Не изхвърляха абсолютно нищо.
За времето, докато стоях в хотела, открих, че между децата и мениджъра на ресторанта има споразумение. На момчетата беше разрешено да висят край заведението, за да изкарват малко пари от клиентите, а също им се позволяваше да ядат остатъците, при условие да не досаждат на никого и да не чупят нищо. Бяха всичко единадесет, вариращи на възраст от пет до дванадесет години. Най-големият все пак беше държан на дистанция от другите в групата. Те преднамерено го отлъчваха, като му се подиграваха, припявайки, че вече му е набола брада и е твърде стар, за да бъде с тях.