Выбрать главу

— Какво е смъртта, дон Хуан?

— Не знам — каза той, усмихвайки се.

— Искам да кажа, как би описал смъртта? Искам да чуя твоето мнение. Мисля, че всеки има определено мнение за смъртта.

— Не знам за какво говориш.

В колата си носех „Тибетска книга на мъртвите“. Хрумна ми да я използвам като предмет за разговор, тъй като тя засягаше смъртта, Казах, че ще му чета от нея, и тръгнах да ставам. Той ме накара да седна и сам донесе книгата.

— Утрото е лошо време за магьосниците — каза той като обяснение за необходимостта да стоя на едно място. — Ти си твърде слаб, за да напускаш стаята. Тук вътре си в безопасност. Ако сега започнеш да се размахваш навън, има вероятност да те сполети ужасна беда. Съюзник може да те убие на пътя или в храстите, а когато по-късно открият тялото ти, ще кажат, че си умрял при мистериозни обстоятелства или при произшествие.

Нито бях в състояние, нито бях в настроение да оспорвам неговите решения, затова цяла сутрин останах на мястото си и му четох, и обяснявах части от книгата. Той слушаше внимателно и изобщо не ме прекъсна. Два пъти трябваше да спирам за малко, докато той донесе вода и храна, но веднага щом дойде, ме подканяше да продължа четенето. Изглеждаше много заинтригуван.

Когато приключих, той ме погледна.

— Не разбирам защо тези хора говорят за смъртта така, сякаш смъртта е като живота — каза той тихо.

— Може би така я разбират. Мислиш ли, че тибетците виждат?

— Едва ли. Когато човек се научи да вижда, нищичко не взима връх, нищичко. Ако тибетците можеха да виждат, те веднага щяха да разберат, че нито едно нещо вече не е същото. Когато веднъж видим, нищо не е познато. Нищо не остава такова, каквото сме го познавали преди да виждаме.

— Но може би виждането не е еднакво за всички, дон Хуан.

— Така е. Не е еднакво, но това още не означава, че смисълът на живота взема връх. Когато човек се научи да вижда, нито едно нещо не е същото.

— Очевидно тибетците смятат, че смъртта е като живота. Ти самият като какво мислиш, че е смъртта?

— Не мисля, че смъртта е като нещо. Мисля, че тибетците сигурно говорят за нещо друго. Във всеки случай това, за което говорят, не е смъртта.

— За какво смяташ, че говорят?

— Навярно ти можеш да ми кажеш това. Ти си този, който чете.

Опитах се да кажа нещо, но той се засмя.

— Може би тибетците наистина виждат — продължи дон Хуан, — а в такъв случай би трябвало да разбират, че това, което виждат, няма никакво значение, и са написали целия този куп глупости, защото им е все едно. А ако им е все едно, значи виждат и следователно това, което са написали, не е глупости.

— Наистина не ме е грижа какво имат да кажат тибетците — казах аз, — но определено ме е грижа какво имаш да кажеш ти. Бих искал да чуя какво мислиш ти за смъртта.

Той ме погледна за миг, а след това се изкикоти. Отвори очи и повдигна комично вежди, като че ли е изненадан.

— Смъртта е цветче — каза той. — Смъртта е лицето на съюзника; смъртта е проблясващ облак над хоризонта; смъртта е шепотът на Мескалито в ушите ти; смъртта е беззъбата уста на пазителя; смъртта е седящия на главата си Хенаро; смъртта съм аз, когато говоря; смъртта си ти и твоят бележник; смъртта е нищо. Нищо! Тя е тук и въпреки това изобщо не е тук.

Дон Хуан се засмя много весело. Смехът му беше като песен и даже имаше нещо като танцов ритъм.

— Не го разбираш, а? — каза дон Хуан. — Не мога да ти кажа какво е смъртта. Но навярно бия могъл да ти разкажа за твоята собствена смърт. Няма начин да узнаем със сигурност каква ще бъде тя. Мога обаче да ти кажа каква би могла да бъде.

В този момент се изплаших и му казах, че съм искал да разбера само как му изглежда смъртта на него. Подчертах, че ме интересува неговото мнение за смъртта в общ смисъл, но никак не ме е грижа за подробностите относно ничия смърт, особено моята.

— Не мога да говоря за смъртта по друг начин, освен в личен план — каза той. — Ти искаше да ти разкажа за смъртта. Добре! Тогава не се страхувай да чуеш за собствената си смърт.

Признах, че съм твърде нервен, за да говоря за нея. Казах, че искам да говоря за смъртта в общ план, както беше направил самият той, когато ми разказа как в момента на смъртта на неговия син Еулалио животът и смъртта се смесили като мъгла от кристали.

— Казак ти, че животът на моя син се разрасна в момента на личната му смърт — каза той. — Не говорех за смъртта изобщо, а за смъртта на моя син. Смъртта, каквото и да е тя, предизвика това „разрастване“ на неговия живот.