Исках категорично да насоча разговора вън от сферата на личното и отбелязах, че съм чел разкази на хора, умрели за малко, а после съживени с медицински средства. Във всички случаи, за които бях чел, след съживяването хората заявяваха, че изобщо нищо не могат да си спомнят и че умирането било просто едно усещане за затъмнение.
— Това е напълно разбираемо — каза той. — Смъртта има два етапа. Първият е затъмнение. Той е незначителен, много сходен с първия ефект на Мескалито, когато човек изпитва лекота, от която се чувства щастлив, съвършен и всичко в света е спокойно. Но това е само едно повърхностно състояние. То скоро изчезва и човек навлиза в друго царство — царство на суровост и сила. Този втори етап е истинската среща с Мескалито. Смъртта много прилича на това. Първият етап е повърхностно затъмнение. Вторият обаче е истинският етап, в който човек се среща със смъртта. Това е кратък миг след първото затъмнение, когато ние откриваме, че някак отново сме самите себе си. Тогава смъртта ни смачква с тиха ярост и сила, докато разложи нашия живот до нищото.
— Как можеш да бъдеш сигурен, че говориш за смъртта?
— Аз имам съюзник. Малкият дим безпогрешно, с голяма яснота ми показа моята смърт. Ето защо мога да говоря само лично за твоята смърт.
Думите на дон Хуан ме хвърлиха в състояние на дълбок страх и драматична амбивалентност. Имах чувството, че ще разкрие външните обикновени детайли на моята смърт и дори ще ми каже кога и къде ще умра. Самата мисъл да узная това ме отчайваше, но в същото време провокираше моето любопитство. Разбира се, можех да го помоля да опише своята собствена смърт, но ми се стори, че подобна молба би била твърде груба и аз веднага се отказах от нея.
Дон Хуан явно се наслаждаваше на моята вътрешна борба. Тялото му се тресеше от смях.
— Искаш ли да разбереш каква ще бъде твоята смърт? — попита той с детско доволство на лицето си.
Закачливостта и удоволствието, с които ме дразнеше, доста ме успокоиха. Те почти притъпиха моя страх.
— Добре, кажи ми — казах аз и гласът ми секна. Той избухна в страхотен смях. Хвана се за корема, търкулна се настрани и пародийно повтори с пресекващ глас:
— Добре, кажи ми.
После се повдигна, седна, симулирайки вцепенение и с треперлив глас каза:
— Вторият етап на твоята смърт може да бъде следният.
Очите му ме разгледаха с неподправено любопитство. Засмях се. Съзнавах ясно, че шегите му бяха единствения начин да се притъпи остротата на мисълта за собствената смърт.
— Ти много шофираш — продължи той, — така че може в един момент да се окажеш отново зад волана. Това ще бъде едно много краткотрайно усещане и няма да има време да мислиш. Да кажем, че изведнъж ще разбереш, че шофираш, както хиляди пъти досега. Но преди да можеш да се учудиш, ще забележиш странно образувание пред стъклото. Ако погледнеш по-внимателно, ще разбереш, че това е облак, който изглежда като блещукащо цветче. То ще напомня, да кажем, на лице, точно в средата на небето пред тебе. Както го наблюдаваш, ще видиш как то отстъпва, докато накрая стане само една брилянтна точка в далечината. Тогава ще забележиш, че тя отново започва да се движи към теб. Ще набере скорост и за част от секундата ще смаже предното стъкло на колата ти. Ти си силен. Сигурен съм, че на смъртта ще й трябват няколко трясъка, докато те вземе.
Дотогава ще си разбрал къде си и какво става с теб. Лицето отново ще се отдръпне на хоризонта, ще набере скорост и ще те смаже. Лицето ще влезе в теб и тогава ще разбереш, че това винаги е било лицето на съюзника или моето, както говоря, или твоето, както си пишеш. Смъртта винаги е била нищо. Нищо! Била е точица нейде из листата на твоя бележник. Но въпреки това тя ще влезе в теб с неудържима сила и ще предизвика твоето разрастване. Ще те сплеска и ще те разпростре по небето, по земята и отвъд. И ти ще бъдеш като мъгла от мънички кристали, която се отдалечава и отдалечава.
Бях силно завладян от описанието на моята смърт. Очаквал бях да чуя нещо съвсем различно. Дълго не можах да кажа нищо.
— Смъртта влиза през корема — продължи той. — Точно през пролуката на волята. Тази зона е най-важната и чувствителна част на човека. Това е зоната на волята, а и зоната, чрез която всички ние умираме. Знам това, защото моят съюзник ме е превеждал през този етап. Магьосникът регулира волята си, като остави смъртта да го връхлети, и когато е сплескан и започне да се разраства, неговата безукорна воля поема нещата в свои ръце и събира мъглата, докато човекът отново стане цял.
Дон Хуан направи странен жест. Разтвори дланите си като две ветрила, повдигна ги до нивото на лактите и ги завъртя, докато палците докоснаха хълбоците му, после бавно ги събра в средата на тялото си, над пъпа. Задържа ги там за миг. Целите ръце трепереха от напрежението. След това ги повдигна, докато върховете на средните му пръсти докоснаха челото. После отново ги върна до същото положение в центъра на тялото си.