Беше страхотен жест. Дон Хуан го изпълни с такава сила и красота, че бях като омагьосан.
— Волята е, която събира магьосника — каза той. — Но когато старостта го направи немощен, неговата воля намалява и неизбежно идва време, когато вече не е в състояние да я владее. Тогава той няма нищо, което да противопостави на безмълвната сила на своята смърт, и животът му става като живота на ближните му — една разрастваща се мъгла, която излиза от своите граници.
Дон Хуан се взря в мен и стана. Треперех.
— Сега може да отидеш в храстите — каза той. — Вече е следобед. Имах нужда да отида, но не смеех. Чувствах се повече нервен може би, отколкото изплашен. Но все пак вече не ме беше страх от съюзника.
Дон Хуан каза, че няма значение как се чувствам, тъй като съм „цял“. Увери ме, че съм в безупречна форма и че ако отида в храстите няма опасност, стига да не се приближавам до водата.
— Това е друг въпрос — каза той. — Ще трябва да те изкъпя още веднъж във водата, тъй че стой далеч от нея.
По-късно поиска да го откарам до близкия град. Споделих, че шофирането ще е една добре дошла промяна за мен, защото още продължавах да треперя. Идеята, че магьосникът си играе със своята смърт, беше доста страшна за мен.
— Да бъдеш магьосник е ужасно бреме — каза той с уверен тон. — Казвал съм ти, че е много по-добре да се научиш да виждаш. Този, който вижда, е всичко. В сравнение с него магьосникът е един тъжен човек.
— Какво е магьосничеството, дой Хуан?
Той дълго ме гледа, като едва забележимо клатеше глава.
— Магьосничеството е прилагане на волята върху ключовия възел — каза той. — Магьосничеството е вмешателство. Магьосникът търси и намира ключовия възел на всяко нещо, върху което иска да въздейства и да прилага волята си. Не е необходимо магьосникът да вижда, за да бъде магьосник. Всичко, което трябва да знае, е как да използва своята воля.
Помолих го да ми обясни какво разбира под ключов възел. Той помисли малко, а след това каза, че знае какво представлява моята кола.
— Очевидно е машина.
— Искам да кажа, че твоята кола са автомобилните свещи. За мен те са ключовия възел. Мога да приложа волята си върху тях и твоята кола няма да тръгне.
Дон Хуан влезе в колата ми и седна. Направи ми знак и аз да седна удобно на седалката.
— Наблюдавай какво правя — каза той. — Аз съм врана, тъй че първо ще освободя перата си.
Той разтърси цялото си тяло. Движението ми напомняше за врабче, което се мокри в локва. Наведе глава като птица, потапяща клюна си във вода.
— Това наистина е хубаво — каза той и започна да се смее. Смехът му беше особен. Той ми въздейства по един странен, хипнотизиращ начин. Спомних си, че преди го бях чувал да се смее така много пъти. Но никога не беше го правил достатъчно дълго в мое присъствие, за да го осъзная съвсем ясно.
— После враната освобождава своя врат — каза той, като започна да усуква врата си и да трие бузи в раменете си. — После поглежда света с едното око, след това с другото.
Главата му потрепери, когато той, така да се каже, премести погледа си върху света от едното око на другото. Тонът на неговия смях стана по-висок. Имах абсурдното усещане, че той ще се превърне във врана пред очите ми. Исках да прогоня това усещане със смях, но бях почти парализиран. Аз действително чувствах някаква обвиваща се около мен сила. Не ме беше страх. Не бях нито замаян, нито ми се спеше. Способностите ми бяха ненакърнени, доколкото можех да преценя.
— Сега запали колата — каза дон Хуан.
Включих стартера и автоматично настъпих педала на газта. Стартерът завъртя, без да запали двигателя. Смехът на дон Хуан беше тихо, ритмично кикотене. Опитах отново. И отново. Може би десет минути мъчих стартера на колата. През цялото това време дон Хуан се кикотеше. После се отказах и се отпуснах с натежала глава.
Той спря да се смее, разгледа ме много внимателно и тогава аз „узнах“, че смехът му ме е вкарал в някакъв хипнотичен транс. Макар напълно да съзнавах какво става, чувствах, че не съм на себе си. През всичкото това време, в което се опитвах да запаля колата, бях много податлив на внушение, почти вцепенен. Сякаш дон Хуан правеше нещо не само на колата, но и на мен. Когато престана да се кикоти, бях убеден, че омагьосването е приключило и стремително включих стартера отново. Бях сигурен, че със своя смях дон Хуан само ме беше хипнотизирал и накарал да вярвам, че не мога да запаля колата. С крайчеца на окото си го видях да ме гледа учудено как мъча двигателя и яростно натискам газта.