Дон Хуан нежно ме потупа и каза, че яростта ще ме направи „цял“, и може би няма да се наложи отново да бъда къпан във водата. Колкото по-яростен ставам, толкова по-бързо ще се възстановя от срещата със съюзника.
— Не се притеснявай — чух да казва дон Хуан. — Давай!
Неговият естествен всекидневен смях избухна, а аз се почувствах нелепо и глупаво се засмях.
След малко дон Хуан каза, че е освободил колата. Тя тръгна!
14.
Имаше нещо зловещо в къщата на дон Хуан. За миг помислих, че той се крие някъде наблизо, за да ме уплаши. Извиках го, после набрах кураж и влязох. Дон Хуан не беше там. Сложих двете чанти с продукти, които бях донесъл, върху един куп дърва за горене и седнах да го чакам, както много пъти досега. Но за първи път от толкова много години общуване с дон Хуан ме беше страх да стоя сам в къщата му. Усещах присъствие. Сякаш тук заедно с мен имаше някой невидим. Тогава си спомних, че преди години бях имал същото неясно усещане, че някой непознат ме дебне, докато съм сам. Скочих на крака и изтичах навън.
Бях дошъл, за да видя дон Хуан и да му кажа, че кумулативното въздействие на опитите ми да „виждам“ вече ми се отразяваше неблагоприятно. Бях започнал да се чувствам неспокоен, изпълнен с неясни мрачни предчувствия без външна причина, усещах изтощение, без да бъде изморен. А сега моята реакция на това, че съм сам в къщата на дон Хуан, възвърна изцяло спомена за появата на моя страх в миналото.
Страхът ме върна години назад, когато дон Хуан предизвика една странна конфронтация между мен и една жена — магьосница, която той наричаше Каталина. Това започна на 23 ноември 1961 година, когато го заварих в къщата му с изкълчен глезен. Той ми обясни, че има противник — магьосница, която може да се превръща в кос, и че тя се опитала да го убие.
— Веднага, щом мога да ходя, ще ти покажа коя е жената — каза дон Хуан. — Трябва да знаеш коя е тя.
— Защо иска да те убие?
Той нетърпеливо вдигна рамене и отказа да говори повече за това. Десет дни по-късно се върнах да го видя и го намерих в отлично състояние. Той завъртя глезена си, за да ми демонстрира, че е добре и приписа бързото си възстановяване на особената твърда превръзка, която си бе направил сам.
— Добре е, че си тук — каза той. — Днес ще те отведа на едно малко пътешествие.
След това ми даде указания да шофирам до една пуста местност. Спряхме там. Дон Хуан протегна крака и се настани удобно на седалката, сякаш щеше да дреме. Каза ми да се отпусна и да пазя тишина. Трябваше до здрач да бъдем колкото се може по-незабележими, защото късният следобед е много опасно време за работата, която вършим.
— Каква работа вършим?
— Тук сме, за да дебнем Каталина — каза той.
Когато съвсем се стъмни, ние се измъкнахме от колата и много бавно и безшумно нагазихме в пустинния чапарал.
От мястото, на което спряхме, можех да видя черния силует на хълмовете от двете страни. Бяхме в равен, доста широк каньон. Дон Хуан ми даде подробни указания как да стоя „слят“ с чапарала и ме научи как да седя „на бдение“, както самият той го нарече. Каза ми да подвия десния си крак под лявото бедро и да приклекна с левия си крак. Каза, че подвитият крак служи за пружина, ако се наложи да стана бързо. После ми каза да седна с лице на изток, защото в тази посока е къщата на жената. Той седна отдясно на мен н шепнешком ми каза да фокусирам очите си върху земята, търсейки, или по-скоро очаквайки, някакъв повей, от който през храстите ще премине една вълна. Когато вълната достигне храстите, върху които аз съм фокусирал поглед, ще трябва да погледна нагоре и ще видя магьосницата в цялото й „великолепно зло величие“. Дон Хуан наистина използва тези думи.
Когато го помолих да обясни какво е искал да каже, той ми отговори, че ако доловя вълна, просто трябва да вдигна очи и сам да видя, защото „магьосник в полет“ е толкова уникална гледка, че не се поддава на обяснения.
Вятърът беше сравнително постоянен и аз много пъти решавах, че съм доловил вълна в храстите. Всеки път вдигах очи, подготвен за трансцедентално преживяване, но не виждах нищо. Винаги, когато вятърът повяваше в храстите, дон Хуан буйно удряше крак в земята и се въртеше, размахвайки ръце като камшици. Силата на неговите движения беше необикновена.
След няколко неуспешни опита да видя магьосницата „в полет“, вече бях сигурен, че няма да бъда свидетел на трансцедентално събитие, но демонстрацията на „сила“ от страна на дон Хуан беше така изящна, че нямах нищо против да прекарам нощта там.