— Трябва да забиеш глигана в пъпа и — каза дон Хуан.
— Какво? — попитах с немощен глас.
— Трябва да държиш глигана с лявата си ръка и да я промушиш с него. Тя е магьосница и глиганът ще влезе в корема и. И никой на този свят, освен друг магьосник, няма да го види забучен там. Това не е обикновена битка, а дело на магьосници. Опасността за теб е, че ако не успееш да я пронижеш, тя може да те просне мъртъв на място. Може също нейните приятели и роднини да те застрелят или намушкат с нож. Възможно е обаче и да се измъкнеш без драскотина.
Ако успееш, тя адски ще се мъчи с глигана в своето тяло и ще ме остави на мира.
Отново ме завладя потискаща болка. Бях дълбоко привързан към дон Хуан. Обожавах го. По време на тази потресаваща молба аз вече се бях научил да гледам на неговия начин на живот и на неговото знание като на върховно постижение. Как може някой да остави такъв човек да умре? Но и как може някой съзнателно да рискува своя живот?
Потънал в размишленията си, така и не забелязах, че дон Хуан се е изправил и стои до мен, докато не ме потупа по рамото. Вдигнах поглед към него. Усмихваше се доброжелателно.
— Когато почувстваш, че наистина искаш да ми помогнеш, ще се върнеш — каза той. — Но не и преди това. Ако се върнеш, ще знам какво трябва да направим. Сега върви! Ако не искаш да се върнеш, пак ще те разбера.
Автоматично станах, качих се в колата и потеглих. Дон Хуан наистина ми беше дал свобода. Можех да си тръгна и никога да не се върна, но мисълта, че съм свободен, някак си не ме успокояваше. Карах още известно време, после импулсивно обърнах и се върнах в къщата му.
Той още седеше под рамадата и не изглеждаше никак изненадан, че ме вижда.
— Седни — каза той. — Облаците на запад са красиви, скоро ще се стъмни. Седни тихо и остави здрачът да те изпълни. Сега прави каквото искаш, но когато ти кажа, погледни право в тези бляскави облаци и помоли здрача да ти даде сила и спокойствие.
Два часа седях и гледах облаците на запад. Дон Хуан влезе в къщата и остана вътре. Когато започна да се стъмва, той се върна.
— Здрачът дойде — каза той. — Стани. Не затваряй очи, а гледай право в облаците. Вдигни ръце с разтворени длани и разперени пръсти и се тръскай на място.
Последвах указанията му. Вдигнах ръце над главата и започнах да се тръскам. Дон Хуан дойде до мен и коригира движенията ми. Сложи крака от глиган върху дланта на лявата ми ръка и ме накара да го пристисна с палеца. След това свали ръцете ми, докато се насочиха към оранжевите и тъмносиви облаци над хоризонта на запад. Разпери пръстите ми като ветрила и ми каза да не ги свивам към дланите. Съдбовно важно било да държа пръстите си разтворени, защото ако ги свия, това би означавало, че не моля здрача за сила и спокойствие, а че го заплашвам. Той коригира и тръскането ми. Каза, че то трябва да бъде спокойно и равномерно, сякаш тичам към здрача с протегнати ръце.
През тази нощ не можах да заспя. Сякаш вместо да ме успокои, здрачът ме бе възбудил до полуда.
— В живота ми все още има много висящи неща — казах аз. — Толкова много нерешени неща.
Дон Хуан тихо се изкикоти.
— Нищо на света не е висящо — каза той. — Нищо не е завършено, но и нищо не е нерешено. Върви да спиш.
Думите на дон Хуан бяха особено успокояващи.
Около десет часа сутринта на другия ден дон Хуан ми даде да хапна нещо и потеглихме. Прошепна ми, че ще се приближим до жената към обяд, а ако е възможно, още преди обяд. Каза, че ранните часове на деня биха били идеалното време, защото една вещица винаги е по-слаба и с по-замъглено съзнание сутрин, но никога не би напуснала закрилата на своята къща в тези часове. Не зададох повече въпроси. Той ме изведе на шосето и в един момент ми каза да спра и да паркирам колата край пътя. Каза, че трябва да чакаме там.
Погледнах часовника си. Беше единайсет без пет. Постоянно се прозявах. Наистина ми се спеше. Умът ми блуждаеше безцелно.
Изведнъж дон Хуан се изправи и ме смушка с лакът. Подскочих на седалката.
— Ето я! — каза той.
Видях жена, която вървеше към шосето, по края на едно обработваемо поле. Носеше кошница, преметната през дясното и рамо. Дотогава не бях забелязал, че сме паркирали край кръстопът. Успоредно на шосето имаше два тесни пътя, а един по-широк и по-използван го пресичаше. Очевидно хората, които използваха този път, трябваше да пресичат павираното шосе.
Жената още беше на черния път, когато дон Хуан ми каза да изляза от колата.
— Действай сега — каза той твърдо.
Подчиних му се. Жената беше почти на шосето. Затичах се и я настигнах. Бях толкова близо до нея, че усетих дрехите й на лицето си. Извадих глиганското копито изпод ризата си и го забих в нея. Не усетих някакво съпротивление спрямо тъпия предмет в ръката си. Видях пред себе си една мимолетна сянка, изчезваща сякаш на дипли. Обърнах глава надясно и видях жената, застанала от другата страна на пътя, на петдесет фута от мен. Беше сравнително млада, мургава жена със силно, набито тяло. Усмихваше ми се. Зъбите й бяха бели и големи, а усмивката й — ведра. Очите й бяха полупритворени, сякаш за да се предпазят от вятъра. Все още държеше кошницата си, преметната през дясното й рамо.