Объркването ми в този миг беше уникално. Обърнах се да погледна дон Хуан. Той ми правеше неистови жестове да се върна. Изтичах назад. Трима или четирима мъже се бяха забързали към мен. Качих се в колата и отпрашихме в обратната посока.
Поисках да попитам дон Хуан какво се беше случило, но не можех да говоря. Ушите ми щяха да се пръснат от съкрушително налягане. Имах чувството, че се задушавам. Той изглеждаше доволен и започна да се смее. Сякаш моят неуспех не го засягаше. Дланите ми така бяха стиснали волана, че не можех да ги мръдна. Бяха вкочанени. Ръцете ми бяха схванати, краката също. Не можех всъщност да махна крака си от педала на газта.
Дон Хуан ме потупа по гърба и ми каза да се отпусна. Малко по малко налягането в ушите ми започна да намалява.
— Какво стана там отзад? — попитах накрая.
Той се изкикоти като дете, без да отговори. После ме попита дали съм забелязал как жената се махнала от пътя. Похвали отличната й скорост. Неговите приказки ми се сториха така абсурдни, че наистина не можех да ги слушам. Той възхваляваше тази жена! Каза, че силата й е безукорна и че е неумолим противник.
Попитах дон Хуан не го ли е грижа за моя неуспех. Бях истински изненадан и ядосан от промяната в настроението му. Той изглеждаше наистина доволен.
Каза ми да спра. Паркирах край пътя. Той сложи ръката си на рамото ми и ме погледна пронизващо в очите.
— Това, което направих днес с теб, беше един номер — каза той безцеремонно. — Правилото е, че човекът на знанието трябва да хване като в капан своя чирак. Днес аз те хванах и те подмамих към ученето.
Бях втрещен. Не можех да подредя мислите си. Дон Хуан ми обясни, че цялата история с жената била капан. Че тя никога не е била истинска заплаха за него и че работата му се състояла в това да ме срещне с нея при специфичното състояние на невъздържаност и сила, в което бях, когато се опитах да я пронижа. Той похвали моята решителност и я нарече проява на сила, която показала на жената, че съм способен на голямо усилие. Дон Хуан каза, че, макар да не го разбирам, всичко, което съм направил, било да й се покажа.
— Ти изобщо не можа да я докоснеш — каза той, — но и показа ноктите си. Сега тя знае, че не те е страх. Ти я предизвика. Използвах нея, за да те подмамя, защото тя е силна, неумолима и никога не забравя. Мъжете обикновено са твърде заети, за да бъдат неумолими противници.
Ужасно се разгневих. Казах му, че човек не трябва да си играе с най-интимните чувства и лоялността на другите.
Дон Хуан се смя, докато сълзи се търкулнаха по бузите му. Мразех го. Имах непреодолимо желание да му ударя един и да си тръгна. В смеха му обаче имаше толкова странен ритъм, че почти ме парализираше.
— Недей да се сърдиш толкова — каза дои Хуан успокояващо.
После заяви, че действията му никога не са били фарс, че и той веднъж пожертвал живота си, когато неговият благодетел го подмамил, както той подмами мен. Каза, че благодетелят му бил жесток човек, който не мислел за него така, както дон Хуан мисли за мен. Добави много твърдо, че жената изпитала силата си срещу него и наистина се опитала да го убие.
— Сега тя знае, че си поиграх с нея — каза той през смях — и ще мрази теб за това. Не може да ми направи нищо, но ще си го изкара на тебе. Още не знае колко си силен, за това ще идва да те изпробва малко по малко. Сега нямаш друг избор, освен да учиш, за да можеш да се защитаваш, иначе ще станеш плячка на тази дама. Тя не е номер!
Дон Хуан ми напомни за начина, по който се беше изплъзнала.
— Не се сърди — каза той. — Това не беше обикновен номер. Това беше правилото.
В начина, по който жената ми избяга, имаше нещо наистина влудяващо. Бях го видял с очите си. За части от секундата беше прескочила цялата ширина на шосето. Никой не може да ме разубеди, че не е така. От този момент нататък аз съсредоточих вниманието си върху инцидента и малко по малко натрупвах „доказателства“, че тя наистина ме преследва. Окончателният резултат беше, че трябваше да се оттегля от чиракуването под натиска на своя ирационален страх.