— Какви неща?
— Преди години ти казах, че във всекидневния живот воинът избира да следва път със сърце. Това, което отличава воина от средния човек, е последователността при избора на път със сърце. Той разбира, че пътят има сърце, когато е едно с него, когато изпитва огромно удоволствие и мир, докато го изминава. Нещата, които воинът подбира, за да изгради защитите си, са все от път със сърце.
— Но ти каза, че не съм воин. Как тогава мога да избера път със сърце?
— Това е твоята повратна точка. Да кажем, че преди ти не си имал истинска нужда да живееш като воин. Сега е различно. Сега трябва да се обградиш с неща от път със сърце и да се откажеш от всичко останало, иначе ще загинеш още при следващата среща. Бих добавил, че вече няма нужда да питаш за срещата. Сега съюзникът може да дойде при теб докато спиш, докато говориш с приятели, докато пишеш.
— Години наред се опитвам да живея съгласно твоето учение — казах аз. — Очевидно не съм го правил добре. Как бих могъл сега да, го правя по-добре?
— Твърде много мислиш и говориш. Трябва да спреш да разговаряш със себе си.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти много разговаряш със себе си, но не си единствен. Всеки от нас го прави. Ние водим един вътрешен разговор. Помисли за това. Какво правиш, когато си сам?
— Разговарям със себе си.
— За какво разговаряш със себе си?
— Не знам. За всичко, струва ми се.
— Ще ти кажа за какво разговаряме със себе си. Говорим за нашия свят. Всъщност ние поддържаме своя свят с вътрешния си разговор.
— Как го правим?
— Когато престанем да говорим със себе си, светът винаги е такъв, какъвто трябва да бъде. Ние го подновяваме, разпалваме и крепим с нашия вътрешен разговор. Не само това, ами избираме и пътищата си, като разговаряме със себе си. Така отново и отново повтаряме избора си до деня на своята смърт, защото все преповтаряме същия вътрешен разговор до деня на своята смърт.
Воинът знае това и се стреми да спре своя разговор. Това е последното, което трябва да узнаеш, ако искаш да живееш като воин.
— Как мога да спра да разговарям със себе си?
— Първо трябва да използваш ушите си, за да облекчиш малко своите очи. От момента, в който се раждаме, ние използваме очите си, за да преценяваме света. С другите, а и със себе си, разговаряме главно за това, което виждаме. Воинът знае това и слуша света. Той слуша звуците на света.
Прибрах записките си. Дон Хуан се засмя и каза, че не би искал да насилва нещата и че вслушването в света трябвало да се извършва хармонично и с голямо търпение.
— Воинът знае, че светът ще се промени, щом той спре да разговаря със себе си — каза той — и трябва да бъде подготвен за този силен шок.
— Какво искаш да кажеш, дон Хуан?
— Светът е такъв и такъв и еди-какъв си, само защото ние си казваме, че е такъв. Ако престанем да си казваме, че светът е еди-какъв си, светът ще престане да бъде еди-какъв си. Не мисля, че в този момент ти си готов за такъв важен удар, следователно трябва да започнеш бавно да рушиш света.
— Наистина не те разбирам!
— Твоят проблем е, че бъркаш света с това, което правят хората. И в това не си единствен. Всеки от нас го прави. Нещата, които правят хората, са защитите срещу нещата, които ни заобикалят. Това, което правим като хора, ни носи утеха и сигурност. Това, което хората правят, е наистина много важно, но само като защита. Никога не научаваме, че нещата, които правим като хора, са само защити и ги оставяме да господстват над живота ни и да го срутват. Бих казал всъщност, че за човечеството това, което хората правят, е по-голямо и по-важно от самия свят.
— Кое наричаш „свят“?
— Светът е всичко, което е затворено тук — каза той и тропна с крак по земята. — Животът, смъртта, хората, съюзниците и всичко останало, което ни заобикаля. Светът е неузнаваем. Ние никога не ще го разберем. Никога не ще разбулим неговите тайни. Затова трябва да го третираме такъв, какъвто е — една пълна мистерия!
Средният човек не го прави, разбира се. За него светът изобщо не е мистерия и когато остарее, той е убеден, че вече няма за какво да живее. Старецът не е изчерпал света. Изчерпал е само това, което хората правят. Но в това си глупаво объркване той вярва, че светът вече няма тайни за него. Каква жалка цена за нашите защити!
Воинът съзнава това объркване и се научава да третира нещата правилно. Нещата, които хората правят, при никакви условия не могат да бъдат по-важни от света. И затова воинът третира света като една безкрайна мистерия, а това, което хората правят — като едно безкрайно безумие.