15.
Започнах да се упражнявам в слушането на „звуците на света“ и продължих тези си занимания два месеца, както беше определил дон Хуан. В началото ми беше мъчително да слушам, без да гледам, но още по-мъчително беше да не разговарям със себе си. Към края на двата месеца вече можех за кратко да спирам своя вътрешен диалог, както и да насочвам вниманието си към звуците.
Пристигнах в дома на дон Хуан на 10 ноември 1969 година в 9 часа сутринта.
— Ще тръгнем на това пътешествие веднага — каза той, щом ме видя.
Отдъхнах един час, а след това отидохме с колата до ниските склонове на планините на изток. Оставихме колата у един негов приятел, който живееше в този район, да я пази, докато бродим из планините. Дон Хуан беше сложил в една раница малко бисквити и сладки кифли за мен. Провизиите щяха да стигнат за един-два дни. Бях попитал дон Хуан дали ще се нуждаем от още, но той беше поклатил отрицателно глава.
Вървяхме целия предиобед. Денят беше доста горещ. Носех една манерка с вода, повечето от която изпих сам. Дон Хуан пи само два пъти. Когато водата свърши, той ме увери, че мога да пия от потоците, които срещахме по пътя. Засмя се на моята неохота. Не след дълго жаждата ме накара да преодолея страховете си.
Късно следобеда спряхме в една малка долина в подножието на някакви тучни зелени хълмове. Зад тях на изток, върху облачното небе, се открояваха планините.
— Можеш да мислиш и да пишеш за това, което говорим и виждаме, но нищо за мястото, на което сме — каза той.
Отпочинахме малко, а после той извади един вързоп изпод ризата си. Развърза го и ми показа своята лула. Напълни я със сместа за пушене, драсна клечка кибрит и запали едно малко сухо парченце от клон, постави го в лулата и ми каза да пуша. Беше трудно лулата да се разгори без въглен. Трябваше да палим още клончета, докато огънят обхване сместа.
Когато приключих с пушенето, той каза, че сме тук, за да разбера какъв дивеч трябва да ловя. Най-старателно ми повтори три или четири пъти, че най-важният аспект от моето усилие трябва да бъде откриването на някакви дупки. Подчерта думата „дупки“ и каза, че в тях магьосникът може да намира всякакви послания и указания.
Исках да го попитам какви са тези дупки, но дон Хуан сякаш беше отгатнал моя въпрос и каза, че е невъзможно те да бъдат описани и че са в сферата на „виждането“. Неколкократно повтори, че трябва да фокусирам цялото си внимание върху слушането на звуците и да направя всичко възможно между тях да намеря дупките. Каза, че ще свири на капана за духове четири пъти. Аз трябваше да използвам тези зловещи призиви като пътеводител към съюзника, който ме беше приветствал. Тогава този съюзник щял да ми даде посланието, което търся. Дон Хуан ми каза, че трябва да бъда в пълна готовност и нащрек, тъй като той нямал представа как ще ми се яви съюзникът.
Слушах внимателно. Бях седнал с гръб към каменния склон на хълма. Усетих леко схващане. Дон Хуан ме предупреди да не затварям очи. Започнах да се вслушвам и можах да различа подсвиркването на птиците, шумоленето на вятъра в листата, бръмченето на насекомите. Когато насочих вниманието си към всеки от тези звуци поотделно, действително можах да открия четири различни вида птиче подсвиркване. Можех да разграничавам скоростта на вятъра, в смисъл бавна или бърза. Можех да чуя и различното шумолене на три вида листа. Бръмченето на насекомите ме объркваше. Те бяха толкова много, че не можех да ги преброя или да ги разгранича ясно.
Бях потопен в един странен свят от звуци, както никога преди в живота си. Започнах да се плъзгам надясно. Дон Хуан понечи да ме спре, но аз успях сам да се овладея. Повдигнах се и отново седнах изправен. Дон Хуан отмести тялото ми, като ме подпря на една цепнатина в скалата. Разчисти малките камъчета изпод краката ми и подпря тила ми на скалата.
Каза ми повелително да гледам планините на югоизток. Фиксирах погледа си в далечината, но той ме коригира и каза, че трябва не да се взирам, а да гледам, един вид да разглеждам хълмовете пред себе си и растителността по тях. Повтори отново и отново, че трябва да концентрирам цялото си внимание върху слушането.
Звуците отново излязоха на преден план. Сякаш не толкова аз исках да ги чуя, колкото те сами по някакъв начин ме принуждаваха да се концентрирам върху тях. Вятърът шумолеше в листата. Той идваше високо над дърветата, а след това се спускаше в долината, където бяхме. Спускайки се, докосваше първо листата на високите дървета. Те издаваха особен звук, който аз си представях като нещо плътно, рязко и сочно. После вятърът обхващаше храстите и техните листа звучаха като блъсканица на множество мънички неща. Беше почти мелодичен звук, всепоглъщащ и твърде настойчив. Изглежда беше в състояние да заглуши всичко друго. Намерих го за неприятен. Почувствах се притеснен, защото ми хрумна, че и аз съм като шумоленето в храстите — заядлив и настойчив. Звукът толкова приличаше на мен, че го намразих. След това чух преминаването на вятъра по земята. Това не беше шумолене, а по-скоро свирене, подобно на телефонен сигнал или неравномерно бръмчене. Вслушвайки се в звуците, които възпроизвеждаше вятърът, разбрах, че и трите протичаха едновременно. Чудех се как съм могъл да разгранича всеки един от тях, когато отново долових подсвиркването на птиците и бръмченето на насекомите. В първия момент имаше само звуци на вятъра, а в следващия — един гигантски изблик от други звуци изведнъж изплува в полето на моите сетивни усещания. Логично беше всички съществуващи звуци да са били издавани непрестанно, докато аз чувах само вятъра.