Не можех да изброя всички видове птичи подсвирквания или бръмчене на насекомите, но бях убеден, че слушам всеки отделен звук такъв, какъвто е произведен. Заедно те създаваха един крайно необичаен ред. Не мога да го нарека по друг начин, освен „ред“. Това беше ред от звуци, който си имаше мотив — т.е. всеки звук идваше на мястото си.
След това чух неописуем продължителен стон. Той ме разтърси. За миг всички останали звуци изчезнаха и долината стана мъртво тиха, докато ехото на този стон достигна външните й граници. После шумовете отново се появиха. Веднага улових техния мотив. След като внимателно послушах малко, си помислих, че разбирам заръката на дон Хуан да наблюдавам за дупки измежду звуците. Мотивът от шумове имаше интервали между отделните звуци! Например специфичното подсвиркване на птиците беше организирано в тактове, между които имаше паузи. Така беше и с останалите звуци, които възприемах. Шумоленето на листата беше като спояващ клей, който превръщаше звука в равномерно бръмчене. Работата беше там, че организирането на всеки звук в тактове беше отделна единица във всеобщия мотив от звуци. Така интервалите или паузите между звуците се явяваха дупки в структурата, ако им обърнех внимание.
Отново чух пронизителния стон на ловеца на духове на дон Хуан. Той не ме разтърси, но звуците отново спряха за миг и аз възприех това спиране като дупка — много голяма дупка. Точно в този момент прехвърлих вниманието си от слушането към гледане. Гледах верига ниски хълмове с тучна зелена растителност. Хълмовете бяха така наредени, че от мястото, където бях, се виждаше една дупка на склона на единия от тях. Беше място между два хълма, през което можех да видя наситения тъмен сив цвят на планините в далечината. За момент не знаех какво е това. Сякаш дупката, която гледах, беше „дупката“ в звука. После шумовете отново се появиха, но образът на голямата дупка остана. Малко по малко аз дори още по-добре долавях мотива от звуци, техния ред и подреждането на паузите. Умът ми можеше да отличава и разграничава сред огромен брой отделни звуци. Аз действително можех да следя всички звуци и така всяка пауза между тях беше определена дупка. В един момент паузите кристализираха в съзнанието ми и оформиха вид пространствена решетка, структура. Не я виждах или чувах. Чувствах я с някаква незнайна част от себе си.
Дон Хуан отново засвири на струната си. Звуците замлъкнаха, както преди, създавайки огромна дупка в звуковата структура. Сега обаче тази голяма пауза се сля с дупката в хълмовете, които гледах. Те се насложиха една върху друга. Ефектът от възприемането на двете дупки продължи толкова дълго, че можах да „видя-чуя“ техните контури, когато се сляха е едно. После другите звуци отново започнаха и тяхната структура от паузи стана необикновено, почти визуално възприятие. Започнах да виждам как звуците оформят мотиви, а после всички тези мотиви се наслагват върху околността по същия начин, както се бяха насложили двете големи дупки. Нито гледах, нито чувах по обичайния за мене начин. Правех нещо напълно различно, което комбинираше черти и от двете. По някаква причина вниманието ми беше фокусирано върху голямата дупка в хълмовете. Усетих, че я чувам и гледам едновременно. В нея имаше нещо съблазнително. Тя владееше моето поле на възприятие и всеки един звуков мотив, който съответстваше на някаква характерна особеност от околността, провисваше на тази дупка.
Още веднъж чух зловещия стон на ловеца на духове на дон Хуан. Всички останали звуци замлъкнаха. Двете големи дупки сякаш се изпариха и аз вече гледах разораното поле. Съюзникът стоеше там така, както го бях видял. Светлината на цялата сцена стана много ярка. Можех да го видя ясно, сякаш беше на петдесет ярда от мен. Не можех обаче да видя лицето му — шапката го покриваше. Тогава той тръгна към мен и докато вървеше, започна бавно да повдига главата си. Почти виждах лицето му и това ме ужаси. Знаех, че трябва незабавно да го спра. През тялото ми премина една особена вълна. Усетих изблик на „сила“. Исках да обърна главата си настрани, за да спра видението, но не можах. В този решителен миг една мисъл проблесна в ума ми. Разбрах какво беше имал предвид дон Хуан, когато говори за тези неща от „пътя със сърце“, които са защити. Имаше нещо, което исках да направя в своя живот, нещо поглъщащо и интригуващо, нещо, което ме изпълни с огромен покой и радост. Разбрах, че съюзникът няма да ме победи. Преди да съм видял цялото му лице, отместих главата си без никакво затруднение.