Попитах го дали тези духове имат някаква материална субстанция и дали човек наистина може да ги докосне. Казах, че самото понятие „дух“ означава според мен нещо безплътно.
— Не ги наричай духове — каза той. — Наричай ги съюзници. Наричай ги необясними сили.
Той помълча малко, после легна и кръстоса ръце на тила си. Настоях да узная дали тези същества имат материална субстанция.
— Абсолютно си прав, че имат материална субстанция — каза той след още един миг кратко мълчание. — Когато човек се бори с тях, те са материални, но това усещане трае само миг. Тези същества разчитат на страха на човека. Затова, ако този, който се бори с тях, е воин, съществото много бързо губи своето напрежение, докато яростта на човека нараства. Човек наистина може да поеме напрежението на духа.
— Какво е това напрежение?
— Сила. Когато човек ги докосне, те вибрират, като че ли са готови да го разкъсат на парчета. Но това е само едно шоу. Напрежението изчезва, ако човек не загуби самообладание.
— Какво става, когато те загубят своето напрежение? Стават ли безплътни?
— Не, те просто стават слаби, макар още да имат материална субстанция. Но тя не прилича на нищо, което човек някога е докосвал.
По-късно вечерта му казах, че това, което видях миналата нощ, е можело да бъде просто молец. Той се засмя и много търпеливо ми обясни, че молците летят около електрически крушки, защото крушката не може да запали крилата ми. Огънят обаче, ще ги изгори още в първия миг, когато се доближат до него. Отбеляза също, че сянката беше покрила целия огън. Когато го спомена, аз си спомних, че тя наистина беше извънредно голяма и че действително за миг препречи погледа ми и не можех да видя огъня. Това обаче беше станало толкова бързо, че досега не му бях обърнал особено внимание.
После той отбеляза, че искрите са били много големи и са излитали наляво. Бях го забелязал и аз. Казах, че може би вятърът е духал в тази посока. Дон Хуан отговори, че изобщо не е имало вятър. Така беше. Възстановявайки своето преживяване, можах да си спомня, че нощта беше тиха.
Друго, което съвсем бях пропуснал, беше зеленикавият блясък в пламъците, който долових, когато дон Хуан ми даде знак да продължа да гледам огъня, след като сянката за първи път прекоси зрителното ми поле. Дон Хуан ми го припомни. Възрази и срещу това, че го наричам сянка. Каза, че то било кръгло и повече приличало на мехур.
Два дни по-късно, на 17 декември 1969 година, дон Хуан каза неочаквано, че вече знам всички детайли и необходими техники, за да отида сам на хълмовете и да се сдобия с обект на силата, капан за духове. Убеди ме да продължа сам и заяви, че неговото присъствие само ще ми пречи.
Готвех се да потегля, когато той явно промени решението си.
— Не си достатъчно силен — каза той. — Ще дойда с теб до подножието на хълмовете.
Когато пристигнахме в малката долина, където бях видял съюзника, той разгледа от разстояние образуванието в терена, което бях нарекъл дупка в хълмовете, и каза, че трябва да отидем още по на юг, до далечните планини. Обиталището на съюзника било в най-отдалечената точка, която можем да видим през дупката.
Погледнах образуванието и всичко, което можах да отлича, беше синкавата маса на далечните планини. Той обаче ме поведе в югоизточна посока и след часове ходене стигнахме място, според него „достатъчно надълбоко“ в обиталището на съюзника.
Когато спряхме, беше късно следобед. Седнахме на някакви камъни. Бях изморен и гладен. През целия ден бях поел само малко вода и няколко тортили. Изведнъж дон Хуан стана, погледна небето и ми каза с повелителен тон да поема в посоката, която е най-добра за мен и непременно да запомня мястото, на което сме в момента, за да мога да се върна на него, щом приключа. С вдъхващ увереност тон каза, че ще ме чака, ако трябва — навеки!
Попитах го обезпокоен дали мисли, че историята с намирането на капан за духове ще ми отнеме много време.
— Кой знае? — каза той и се усмихна тайнствено.
Тръгнах на югоизток. Два пъти се обърнах да погледна дон Хуан. Той вървеше много бавно в обратната посока. Изкачих се на върха на един голям хълм и още веднъж погледнах дон Хуан. Беше на повече от двеста ярда. Не се обърна да ме погледне. Затичах се надолу към една малка котловидна падина между хълмовете и изведнъж се оказах сам. Седнах за малко и започнах да се питам какво правя тук. Стори ми се абсурдно да търся капан за духове. Изтичах обратно до върха на хълма, за да видя по-добре дон Хуан, но него вече го нямаше. Спуснах се надолу в посоката, в която го бях видял за последен път. Исках да зарежа цялата история и да си отида вкъщи. Чувствах се много глупаво и бях изморен.