— Дон Хуан! — виках ли, виках.
Той не се виждаше никъде. Изтичах до върха на друг стръмен хълм. И оттам не можах да го видя. Дълго тичах и го търсих, но той беше изчезнал. По същия път се върнах обратно на старото място, където ме беше оставил. Имах абсурдната увереност, че ще го намеря там, присмиващ се на моите колебания.
— В какво, по дяволите, се натресох? — извиках високо.
Тогава разбрах, че каквото и да правех там, нямаше никакъв начин да го спра. Наистина не знаех как да намеря колата. Дон Хуан многократно беше променял посоката и общата ориентация по четирите посоки на света не беше достатъчна. Страхувах се да не се изгубя в планината. Седнах и за първи път в живота си имах странното усещане, че наистина изобщо няма начин за връщане в една първоначална отправна точка. Дон Хуан казваше, че винаги държа да започна от точка, която наричам начало, докато всъщност началата не съществуват. И тук, сред тези планини, почувствах, че разбирам какво е искал да каже. Като че ли отправната точка бях аз. Като че ли дон Хуан реално никога не е бил тук. И когато го потърсих, той се превърна в това, което винаги е бил — мимолетен образ, чезнещ зад хълмовете.
Чувах тихото шумолене на листата и усещах как ме обгръща един особен аромат. Усещах и вятъра като налягане в ушите си, като плахо бръмчене. Слънцето вече достигаше до едни плътни облаци над хоризонта, които изглеждаха като наситено оцветена оранжева лента, когато изведнъж се скри зад една тежка пелена от по-ниско разположени облаци. Появи се миг по-късно като пурпурна топка, плаваща навред. То сякаш известно време се опитва да влезе в едно късче синьо небе, но като че ли облаците не му дадоха време, а после оранжевата лента и тъмният силует на планината сякаш го погълнаха.
Легнах по гръб. Светът около мен беше така спокоен и в същото време така чужд, че се почувствах смазан. Не исках да плача, но сълзите ми потекоха свободно.
Останах в тази поза часове. Бях почти неспособен да стана. Камъните под мен бяха твърди, а на мястото, на което лежах, почти нямаше растителност, в контраст с гъстите зелени храсти наоколо. Оттук можех да видя една редица от високи дървета на източните хълмове.
Накрая стана доста тъмно. Почувствах се по-добре. Всъщност се чувствах почти щастлив. За мен полумракът беше много по-грижовен и по-покровителствен от ярката дневна светлина.
Станах, изкачих се на върха на един малък хълм и започнах да извършвам движенията, на които ме беше научил дон Хуан. Седем пъти изтичах на изток и тогава усетих промяна в температурата на ръката ми. Накладох огън и започнах зорко да бдя, наблюдавайки всяка подробност, както ми беше заръчал дон Хуан. Минаха часове и аз се почувствах много изморен, стана ми студено. Бях събрал доста голяма купчина сухи вейки. Подкладох огъня и се приближих до него. Бдението ми беше така усърдно и напрегнато, че ме изтощи. Започнах да дремя. На два пъти заспивах и се събуждах, едва когато главата ми клюмваше на една страна. Толкова ми се спеше, че вече не можех да гледам огъня. Пих малко вода и дори наплисках лицето си, за да се ободря. Успявах да преодолея сънливостта си само за малко. Бях някак унил и раздразнителен. Чувствах се крайно глупаво, че съм тук и това ми донесе усещане за ирационална фрустрация и унилост. Бях изморен, гладен, сънлив и крайно ядосан на себе си. Накрая бях победен в битката да не засия. Сложих много съчки в огъня и си легнах. Преследването на съюзник и търсенето на капан за духове бяха за мен най-нелепото и чуждо нещо в момента. Така ми се спеше, че не можех дори да мисля или да си говоря. Заспах.
Бях събуден внезапно от силен пукот. Изглежда шумът, какъвто и да беше той, дойде точно над лявото ми ухо. Бях легнал на дясната си страна. Седнах, напълно буден. Лявото ми ухо бръмчеше и сякаш беше оглушало от близостта и силата на звука.
Сигурно бях спал съвсем малко, съдейки по количеството съчки, които все още горяха в огъня. Не чувах никакви други шумове, но останах нащрек и продължих да подклаждам огъня.
Дойде ми наум, че може би това, което ме събуди, е било изстрел, че навярно някои ме дебне наоколо и стреля. Тази мисъл беше много мъчителна и доведе до лавина от рационални страхове. Бях сигурен, че някой е собственик на тази земя, а ако е така, могат да ме вземат за крадец и да ме убият. Могат да ме убият и за да ме ограбят, без да знаят, че нямам нищо. Изживях мигове на ужасно безпокойство за себе си. Усещах напрежение в раменете и врата си. Раздвижих глава нагоре-надолу и костите на врата ми изпукаха. Продължавах да гледам в огъня, но нито виждах нещо необичайно в него, нито чувах някакви шумове.