След малко леко се отпуснах и ми хрумна, че може би дон Хуан е в дъното на всичко това. Мисълта бързо се превърна в увереност и ме накара да се засмея. Затрупа ме друга лавина, този път от рационални заключения, и то радостни. Помислих, че дон Хуан сигурно е подозирал, че ще променя решението си да остана в планината или ме е видял да тичам след нето и се е скрил в някоя замаскирана пещера или зад някой храст. После ме е последвал и когато е забелязал, че съм заспал, ме е събудил, чупейки клон край ухото ми. Добавих още съчки към огъня и започнах от време на време да се оглеждам скришом наоколо, за да го съзра, макар да знаех, че ако се крие някъде наблизо, аз няма да мога да го открия.
Всичко беше много спокойно: щурците, вятърът, рошещ дърветата по склоновете на хълмовете около мен, мекият пукот на съчките, обхванати от огъня. Наоколо летяха искри, но те бяха само обикновени искри.
Изведнъж чух силен шум от клон, който се чупи на две, той дойде отляво на мен. Задържах дъха си и са заслушах напълно концентриран. Миг по-късно чух друг клон да се чупи вдясно от мен.
После чух далечен слаб звук от чупещи се клони. Сякаш някой стъпваше върху тях и ги трошеше. Звуците бяха меки, плътни и някак жизнени. Сякаш приближаваха към мен. Реакциите ми бяха забавени. Не знаех дали да слушам или да стана. Колебаех се какво да правя, когато изведнъж звукът от чупещи се клони вече беше навсякъде около мен. Той ме поглъщаше така бързо, че едва успях да скоча на крака и да стъпча огъня.
Затичах се надолу по хълма в тъмнината. Докато се провирах през храстите, ми хрумна, че наблизо няма равно място. Продължих да бягам, като се опитвах да предпазвам очите си от храстите. Бях по средата на пътя към подножието, когато усетих нещо зад себе си, нещо, което почти ме докосваше. Не беше клонка. Интуитивно усетих, че е нещо, което ме застига. А когато и осъзнах, че е така, се смразих. Свалих сакото си, навих го на корема си, свих се на кълбо и покрих ушите си с ръце, както ми беше наредил дон Хуан. Задържах се в тази поза малко, а след това осъзнах, че всичко около мен е спокойно. Нямаше никакви звуци. Бях извънредно уплашен. Коремните ми мускули се свиваха и конвулсивно потрепваха. Тогава отново чук пукот. Като че ли дойде отдалече, но беше извънредно ясен и отчетлив. Чух го още веднъж, по-близо до мен. Последва кратка тишина, а после нещо експлодира точно над главата ми. Внезапността на шума ме накара неволно да подскоча и едва не се прекатурих настрани. Това определено беше звукът на клон, счупен на две. Беше прозвучал толкова близо, че чух шумоленето на листата в момента на счупването.
Последва пукотевичен порой от експлозии. Клони се чупеха с огромна сила навсякъде около мен. Абсурдното в случая беше моята реакция на целия този феномен. Вместо да се ужася, аз се смеех. Искрено вярвах, че съм открил причината за всичко, което става. Бях убеден, че дон Хуан отново ми прави номер. Една поредица от логически заключения циментира тази ми увереност. Почувствах въодушевление. Бях сигурен, че ще мога да хвана тази стара лисица, дон Хуан, в тоя му номер. Той беше край мен и чупеше клони, знаейки, че няма да посмея да вдигна очи. Имаше спокойствието и свободата да прави каквото си поиска. Прецених, че трябва да е сам в планината, тъй като постоянно бях с него в продължение на четири дни. Не е имал време и възможност да ангажира сътрудници. Ако се криеше, както си мислех, криеше се сам а, следователно, би могъл да възпроизведе ограничен брой шумове. Тъй като е сам, шумовете трябваше да се появяват в линейна времева последователност — т.е. от един до най-много два-три едновременно. Освен това разнообразието от шумове също трябваше да бъде ограничено до техническите възможности на един човек. Както си стоях свит на кълбо и неподвижен, бях абсолютно сигурен, че цялото преживяване е игра и че единственият начин да изляза победител, е като се дистанцирам емоционално от нея. Аз й се радвах. Улових се да се подсмихвам при мисълта, че мога да предугадя следващия ход на противника си. Опитах се да си представя какво бих направил по-нататък, ако бях на мястото на дон Хуан.
Някакъв звук, подобен на сърбане, ме разтърси и ме извади от умственото ми упражнение. Вслушах се внимателно. Звукът се повтори. Не можех да определя какъв е. Звучеше така, сякаш животно сърба вода. Отново прозвуча много близо. Беше дразнещ звук, който наподобяваше мляскалото на младо момиче с голяма челюст, което дъвче дъвка. Чудех се как дон Хуан би могъл да възпроизведе подобен шум, когато звукът отново се повтори, идвайки отдясно. Първоначално той беше един, а след това чух поредица от пляскащи и мляскащи звуци, сякаш някой ходеше из кал. Беше почти материален, вбесяващ звук от крака, жвакащи в дълбока кал. Шумовете спряха за миг и пак започна отляво на мен и много близо, само на десет фута може би. Сега звучаха, така сякаш тежък човек се тръска в кал с гумени ботуши. Удивих се от богатството на звука. Не можех да си представя как бих могъл да го възпроизведа с примитивни приспособления. Чух нова поредица от звуци на тръскане и пляскане отзад, а след това те всички зазвучаха едновременно отвсякъде. Някой сякаш вървеше, тичаше и се тръскаше в кал навсякъде около мен.