Запитах се какво би направил един воин в тази ситуация и дойдох до няколко заключения. В областта около пъпа ми имаше нещо уникално и важно. В звуците имаше нещо неземно. Те бяха насочени към корема ми. А идеята, че дон Хуан ми прави номер, беше напълно несъстоятелна.
Коремните ми мускули бяха много стегнати, макар че вече нямах спазми. Продължих да пея и да дишам дълбоко, и усетих успокояваща топлина да облива цялото ми тяло. Вече ми беше ясно, че ако ще оцелявам, трябва да действам съгласно уроците на дон Хуан. Повторих си наум неговите инструкции. Помнех точното място, където слънцето се беше скрило зад планините ориентирано към хълма, където бях, и към мястото, на което се бях свил. Успях да се ориентирам и когато бях убеден, че преценката ми за четирите основни посоки на света е вярна, започнах да променям позицията си, така че главата ми да сочи в нова и „по-добра“ посока — югоизток. Бавно започнах да местя стъпалата си наляво, инч по инч, докато ги извих съвсем. След това започнах да изравнявам тялото със стъпалата си, но едва започнал да се движа странично, усетих особено потупване. Имах реалното физическо усещане, че нещо докосна непокритата част на врата ми. Това стана толкова бързо, че неволно изкрещях и отново се смразих. Стегнах коремните си мускули и започнах да дишам дълбоко, и да пея своите пейотени песни. Миг по-късно усетих същото леко потупване по врата. Свих се от страх. Вратът ми беше непокрит и не можех да направя нищо, за да се защитя. Отново бях потупан. Това, което докосна врата ми, беше много мек, почти копринен предмет като вълнестата лапа на гигантски заек. Докосна ме още веднъж, а после започна да кръстосва врата ми напред-назад, докато се разплаках. Сякаш стадо тихи, меки кенгура без тегло стъпваха върху врата ми. Можех да чуя тихото думкане на лапите им, когато леко стъпваха върху мен. Усещането ни най-малко не беше болезнено, но беше влудяващо. Знаех, че ако не започна да правя нещо, ще полудея, ще стана и ще тичам. Затова отново започнах бавно да променям позата на тялото си. Опитът ми да се преместя сякаш предизвика увеличаване на потупванията по врата ми. Накрая бях докаран до такава полуда, че за миг изтласках тялото си в новата посока. Нямах и понятие какъв ще бъде изходът от моето действие. Предприех го просто, за да не се вкочанясам и да не полудея напълно.
Веднага щом промених посоката, потупването по врата ми спря. След дълга, мъчителна пауза чух далечно чупене на клони. Шумовете не бяха близо. Сякаш се бяха оттеглили в друга позиция, далеч от мен. След миг звукът от чупещи се клони се смеси с взрива от звуци на шумолящи листа. Като че ли силен вятър бушуваше из целия хълм. Всички храсти край мен сякаш трепереха, макар че нямаше вятър. Шумоленето на листата и пукотът на клоните предизвика у мен усещането, че целият хълм е пламнал. Тялото ми беше стегнато като камък. Потях се обилно. Ставаше ми все по-топло. За миг бях напълно убеден, че хълмът гори. Не скочих да бягам, защото бях съвсем скован, направо парализиран. Всъщност не можех дори да отворя очите си. Единственото, което ме интересуваше в този момент, беше как да стана и да избягам от огъня. Имах ужасни спазми в стомаха, които направо пресичаха дъха ми. Започнах да правя мъчителни опити да дишам. След дълго усилие отново можех да си поемам дълбоко въздух. Успях да усетя също, че шумоленето е заглъхнало. Само от време на време се дочуваше пукот. Звукът от чупещи се клони ставаше все по-далечен и непостоянен, докато напълно изчезна.
Можах да отворя очите си. Погледнах през полуотворените си клепачи земята под мен. Вече се беше развиделило. Почаках неподвижно още малко, после започнах да се протягам. Обърнах се по гръб. Слънцето беше над източните хълмове.
Трябваха ми часове, за да изпъна краката си и да се свлека от хълма. Тръгнах към мястото, където дон Хуан ме беше оставил и което беше може би само на една миля разстояние. В средата на следобеда бях едва до края на някаква гора, все още на огромното разстояние от Четвърт миля от мястото.
Повече не можех да вървя. За нищо на света. Помислих си за пумите и опитах да се покатеря на едно дърво, но ръцете не можаха да издържат тежестта ми. Облегнах се на една скала и се оставих да умра там. Бях убеден, че ще стана плячка на пумите или на други хищници. Нямах сили дори да хвърля камък. Не бях гладен или жаден. Около обяд бях намерил един малък поток и бях пил много вода, но тя не ми помогна да възстановя силите си. Седнал там в пълна безпомощност, аз се чувствах по-скоро отчаян, отколкото изплашен. Бях толкова уморен, че вече не ме беше грижа за съдбата ми и заспах.